Стефан Дичев - Пътят към София

- Сен Клер е наредил да ги пуснат.

- Е, тогава, радвам се за вас, Филип!

- Наредил е на Амир.

Той видя как зениците й трепнаха.

- Моля ви... Напомнете му, Маргарет!.. На вас той няма да откаже.

Тя кимна замислено.

- Само да го намерим, приятелю.

Пак замлъкна. Мълчеше и Филип. Гледаха върволиците коли, оръдията, раклите, войниците, които се точеха в обратна посока.

След площада Баня баши улиците отново опустяха. Рядко се виждаха хора. По-често бездомни кучета. Широко разтворени порти. Зад един от зидовете димеше; Чарли се изправи във файтона, погледна над зида, седна пак. Сали също гледаше натам.

- Не се оставя лесно къща - каза той. - Да изгори, някак по се прежалва...

- И ти ли заминаваш?

- Кой, аз ли, Филип ефенди?

- За тебе казвам.

Сали изплющя, приведе се, замърмори нещо, което не се разбра. Внезапно той извика:

- Ей го бея! Заварихме го!..

- Къде?

- Ей го там пред къщи... Стяга се.

Като превеждаше на Маргарет, Филип се изви и погледна. На напречната улица, пред голямата Амирова порта, бяха запрели две каруци и две волски коли; каруците с чергила, колите претоварени с покъщнина. Една кадъна държеше в ръце дете. Други нареждаха нещо в предната каруца. Слуги изнасяха още покъщнина. Амир се разпореждаше.

Някой сигурно му бе казал за приближаването на файтона, защото той се извърна, застоя се за миг смаян, разкрачен, изпънат като струна, незнаещ какво да предприеме. Изведнъж изкрещя нещо на жените си и те побягнаха зад колите. Той тръгна с нервни крачки да присрещне файтона.

Маргарет едва изчака Сали да спре. Кръвта бе избягала от лицето й; Филип се поколеба дали да я подкрепи. Изплаши се от бея.

- За какво сте дошли? - каза Амир, като с мъка прикриваше гнева си.

- Вие заминавате?..

- Всички заминават.

- Очаквах да ми се обадите, Амир!

Той хладно се усмихна.

- Виждате, че сега си имам други грижи.

- Амир!..

Тя цяла трепереше.

- Кажете ми поне адреса си... моля ви...

- По-добре не ме питайте - сви рамене той. - Не знам.

- Но аз трябва... трябва да ви намеря! Къде ще бъдете - в Константинопол?.. Не можем да се разделим така. Не искам!

Беше се просълзила. Той се смути. Ядоса се още повече - на смущението си - и върху красивото му лице се изписа студенина.

- Оставете ме. Идете си сега.

- О, вие вече не ме обичате! - сграби тя отчаяно ръцете му.

Той отскочи, ужасен, че чужди очи са видели интимността му.

- Не... не. Стига - каза той. - Хайде, вървете... Моля ви.

Това "моля ви", произнесено със заповеднически глас, най-силно я засегна. Тя се разплака, обърна се, тръгна към файтона. Амир се отправи с големи крачки назад.

Филип не сети как се втурна подир него. Сега... сега! О, господи, ако изпусна този миг... Ако адютантът замине, без да изпълни заповедта на Сен Клер... Чул стъпки, Амир инстинктивно посегна за револвера си и се извърна.

- Ти ли... Какво?!

- Бей, моля те!

- Я се махай и ти! Не виждаш ли какво ми е до главата.

- Майор Сен Клер ми каза, че на вас е оставил... Бей... Едно добро, преди да заминеш... Освободи баща ми... сестра ми... Ти знаеш... сестра ми... тя няма вина...

Амир се спря. Задържа на него очи. Нещо мислеше, решаваше.

- Добре, че ми напомни - усмихна се той.

Все повече се смрачаваше. В прихлупеното от падналия таван скривалище на Андреа беше вече тъмно и той пипнешком чистеше револвера, купен в гетото, на връщане от Позитано. Сега имаше два. И достатъчно куршуми. Но щеше ли да има достатъчно смелост и хладнокръвие, та да изпълни успешно плана си? Смелост... О, отчаянието ми дава премного смелост, каквато не съм и подозирал в себе си. Но хладнокръвие?.. Никога не съм могъл да се владея. А трябва. Да. Не е за мен - за нея е. Издам ли се, всичко пропада, казваше си с трескаво възбуждение той, сякаш не беше все още в скривалището си, а вече осъществяваше всичко, което бе намислил...

Щеше да чака нощта. Нощем има много по-малко хора в комендантството. И нощем Джани бей и Сен Клер няма да са там. Другите не са тукашни, не ме знаят. И с тия дрехи, с превръзката... Ще се промъкна. Влизам задъхан, крещя, рева: "Бързо, мюсюлмани!.. Скоро тичайте към Язаджийската джамия - оня хаирсъзин (оня хаирсъзин съм аз!) нападна склада с десетина като него!"... Ще се уловят на тази въдица... Останалите двама-трима - лесно. Тряс!.. тряс!.. Третият да покаже стаята. Да отключи. Ще го тикна вътре вместо нея...

Той извади от джеба си шепа патрони и пипнешком започна да пълни втория револвер. Ако имаше помощници, поне още двама - майстор Велин или брат му Матея. Или синовете на поп Христо; синовете на бай Анани... Страхливци! Хванали се в полите на жените си... На два пъти беше ходил при тях. Увещава ги да се подготвят за решителния час; и те уж всичко разбираха и климаха и се просълзяваха, а пък само гледаха да си отиде по-скоро. И нито един не го попита де се крие, има ли нужда от подслон... Дванадесет души - нито един от тях не се сети или се бяха сетили, но се страхуваха и мълчаха.