Стефан Дичев - Пътят към София

Наближаваше да се свечери, а Филип все стоеше край стобора на конака, криеше се от пазачите, които отдавна го гледаха подозрително, вслушваше се в топовните гърмежи. Вятърът ги носеше отчетливи и силни. Понякога му се струваше, че приближават. Той неволно се извръщаше, поглеждаше към пътя. Нижеха се безкрайни върволици претоварени с покъщнина коли, отрупани с кадъни, с деца и слуги. Някои плачеха. Други се бяха примирили. Това отчаяно бягство на местните турци повече от топовните гърмежи говореше какво приближава.

И Сен Клер щеше да избяга. Насреща, пред входа на мютесарифството, го чакаше файтонът му, натоварен с куфари и окичен с английски знаменца. А Филип го чакаше пред външния вход. По-тягостно, по-унизително не беше никога чакал. Преди час и половина дойдоха консулите, влязоха в конака, предводителствувани от Позитано, постояха кратко, излязоха. Макар че скри в яката лицето си, когато файтонът им изтрополя край него, Филип забеляза, че говореха възбудено. За какво бяха дошли? За какво се поздравяваха един друг? Остават ли в града или ще бягат и те?.. Би побягнал и Филип - когато има човек злато, светът е открит... Но не, не. Забърка се, усложни се всичко. Мъчително и страшно той чувствуваше вината си. Последната му надежда беше пак в тоя Сен Клер, който така безскрупулно го измами. Аз съм причината за тяхното арестуване, припомняше си той трескаво разговора, който водиха, докато излизаха из гетото... От омраза към оня го направих, не за някаква полза. А те кой знае какво я мъчат и се гаврят с нея - въпреки уверенията на Сен Клер... Защо всичко, защо? Оня си е на свобода... Чака руснаците... Ще ме издаде... Не, няма доказателства! О, казваше си понякога Филип, защо са му доказателства на такъв; та той вече стреля срещу мен... Тогава да бягам!.. Да бягам, когато сестра ми и баща ми са в затвора, когато аз съм виновен... Той бе отслабнал, изнервил се. По цели нощи не спеше. Напразно диреше някакво оправдание в душата си; напразно играеше пред Сен Клер ролята на измамен... на обиден... Сега беше дошъл да моли.

Той стоеше, зъзнеше, трепереше цял. Приближават - наистина, приближават тези гърмежи! Какво ще стане, когато сражението се пренесе тук, в града? Къде ще се крием от снарядите? Добре, че нашата къща е в западната част... И все пак... ако стане нужда да се приюти някъде човек, дали да взема със себе си всичкото злато? Ще тежи. Ще направи някому впечатление... Най-добре половината да заровя в двора. И тапиите, ще ги сложа в едно тенеке, ще го запуша хубаво... Тези тапии, крепостни актове, закупени на безценица от бягащите турци, го правеха собственик на просторни земи - чифлик в Биримирци, двайсетина дворни места и къщи в мюсюлманските махали на града. Защо му бяха, дори не се замисляше. Въпреки страха, в който живееха, някаква луда алчност беше обхванала софиянци. Да купуват, да купуват!.. За сто лири - дворно място заедно с къщата; за двеста-триста лири - чифлик... Братовчедите му Манолаки и Тодораки и оцелелите зетьове на чорбаджи Мано си бяха разделили Куру-баглар; старият хаджи Теодосие бе докопал нивите към Бали ефенди. Чу се дори, че някой си бакалин закупил имотите на Кючюк Азис паша в Имарет махала; и в града започнаха да го наричат Пешо Имаретски...

Да, всички тези закупени на безценица имоти един ден щяха да струват много пари; щяха да удвоят и утроят богатството на баща му... Понякога Филип си казваше - и това бяха най-долните мисли на душата му: ако се случи нещо с Неда, аз ще наследя всичко... Но колкото и да беше примамлива, тази мисъл го потърсваше, отвращаваше го от самия него и той бързаше да я прогони. Засрамен, отчаян, в такива мигове той си припомняше сестра си... нейните бистри очи, възвишените й мисли... Сълзи бликаха по страните му. Аз съм подлец, аз я тикнах в ръцете на тия зверове, на тоя... на тоя... Не намираше думи за човека, с когото винаги се беше гордял... Не се ли беше гордял винаги и с нея - че не е като другите жени в града, че е умна, възпитана, че има вкус... Гордял се бе до деня, когато разкри за оня негодник. Оттогава я мразеше. Но сега и гордостта, и омразата му се бяха стопили в ужаса за нея и той страдаше, както никога до днес.

Погледна часовника си. Четири и половина. От един и половина стои тук. Преди това ходи в клуба им... в мисиите... Докато го намери. Ако трябва, ще стоя до полунощ, до сутринта... Не, не слава богу!.. Излиза най-сетне!.. Излиза... в кожух... Кой е с него?.. Оня Лоуел... Качват се.

Филип цял настръхна. Още миг и ще се реши всичко. Трябва да се реши! Файтонът тръгна, изви към изхода. Приближаваше. Сен Клер и Лоуел седяха един до друг. Не разговарят... Филип виждаше него... Интелигентното му, безстрастно лице... Омразното лице с черните неподвижни очи.