Стефан Дичев - Пътят към София

И да бяха го поканили, Андреа щеше да откаже. Наистина, преди той все си мислеше: трябва да се махна от това мръсно място. Ала откак арестуваха Неда (не се съмняваше, че някак са разбрали за срещата им и искат от нея да го издаде), той нарочно, с отчаяна и безсмислена упоритост остана в шантана. Безумие беше - ясно. Но нима нещо имаше предишния си смисъл? Знаеше, че тя може би не ще изтрае. Че заптиите всеки миг може да нахълтат в изгорялата сграда... Да дойдат - да се свърши тоя кошмар... И за нея... и за него... Лудост, лудост наистина; самоубийство, безумие... Безумие... А нима я обичам с ума си? И ако тя страда, ако тя умре, защо да живея аз?..

Той се заслуша в гърмежите. Не престават. Още по-силни. Нощта ли ги прави така ясни или са приближили?.. Никога нищо не бе желал така, както приближаването на тези гърмежи. Утре братушките ще са тук. Но тая нощ? Тая нощ!.. Погледна през прозореца. И вън се бе смрачило. А от съседните улици все още се чуваха викове, мучене, цвилене. И в шантана нещо става! Ще заминават... Да вървят, където щат! Само Мериам да не забрави междинната врата. Не иска пак да се спуска долу, в тъмнината. Веднъж опита, едва не се преби.

Прибра револверите в джобовете на шинела си. Опита се да види часа. Не се различаваше. Рано е... Нетърпелив съм, още поне два часа. Той се сгуши в шинела си, зави се добре с чергата, опря се в стената. Отпусна тялото, а душата му беше все тъй напрегната. Да премисли отново своя план. Влиза, представя се за турски офицер... Мисълта му изведнъж се прехвърли на Неда... Видя я цялата. И само лицето й. Само очите й. Прегръща я пак... О, прегръща я!.. Повече щастие от това не иска; няма повече... За цял живот... Има ли наистина по-много от това? Не знае... не иска да знае... По страните му се стичаха сълзи... Докато изведнъж изтръпна от ужасни мисли. Тя е в ръцете им! В ръцете им е!.. Какво струват уверенията на тоя и на оня... Не ги ли познавам аз! Целият трепери. Надига се. Иска да се успокои - че всичко това няма значение; че важното е да е жива, да я прегърне пак - иска и не може... Отпъди мислите. Страхуваше се от тях. По-добре да се върне на войната... Позитано днес му каза, че Сюлейман е избягал... Не означава ли, че са се примирили със загубата на града... О, не примирили - гонят ги... Да кажа като Цицерон: дойде, видя и... избяга! Само дето толкова го чакаха, засмя се той злорадо. Но беше развълнуван... Сюлейман! Нали с това име започна любовта им... Бараката, припомняше си той и виждаше Неда как влиза, поруменяла до ушите... La neige est blanche... Но аз пак за нея... все за нея. Колко много мисли за толкова малко дни! Като да не беше живял, преди да я срещне; всичко се губеше в синкава мъгла...

Пак се опита да види часовника си. Трябва да запаля кибрит, затършува из джобовете си той за кутията. А се и заслуша. Долу, откъм страната на Солни пазар, дойде дрънчене на колела, тежък метален звук. Той все повече се усилваше. Скоро голите обгорели греди затрепериха... стените заръсиха хоросан... Какво е това? Неспирно... Оръдия! И то тежки, големокалибрени! Отиват или се връщат?.. Въпросът не само го озадачи - стори му се тревожен. Означаваше: щяха ли да се сражават за града турците или го изоставяха?.. Той дълго, напрегнато се вслушваше. Не чуваше дори гърмежите. Само тежкото непрекъснато дрънчене... Колко можеха да бъдат - оръдия, ракли - двадесет? Тридесет?.. В тъмнината възбуденото му въображение нямаше граници. Внезапно - тъкмо така внезапно, както бе започнало - дрънченето пресекна, сподирено от далечен залп. Последва тишина и в тая тишина се чу - беше като недействителност - заглушен женски глас.

- Андреа!.. Там ли Андреа?..

Еврейката. Той бързо се надигна, подаде се от своето скривалище, наведе се над тъмните греди.

- Защо ме викаш?

- Скоро... много скоро!

Той тръгна по гредите. Приближи междинната врата. Вървеше вече умело, бързо, без дори да гледа къде стъпва. А една неправилна крачка, и щеше да се стовари долу.

- Влизай - прошепна Мериам.

Той прекрачи. Озова се в коридора. Над тях, на горния кат трополяха крака... Нещо местеха... Чукаха... По дългия улей към кръчмата, като никога осветен от фенер, идеха женски викове и смях.

- В стая - тласна го Мериам.

Той се вмъкна в стаичката. Нямаше лампа. Една свещ само. Тя се разлюля от въздуха и едва не загасна.

Той затвори.

- За какво...? - В същия миг откри: стаичката беше празна... Нито нара... нито сандъка... нито батистеното перденце. - Заминавате!

Тя поклати отчаяно глава. Очите й бяха изплашени и страшни. Светлината люлееше облото й лице.