Стефан Дичев - Пътят към София

- Господин Сен Клер!.. Господин майор! - присрещна той файтона.

Сен Клер се извърна. С нищо не показа изненадан ли е или е очаквал да го види.

- Наредих на Амир бей да я пусне! - каза той.

- А баща ми... баща ми! - викаше Филип, като тичаше заедно с файтона.

- Наредено е на Амир бей - повтори майорът.

Филип изтича още няколко крачки. Не знаеше вече какво да пита. Нямаше какво да пита. Файтонът го отмина. Той се спря задъхан. Наредено е на Амир бей... Все пак, въпреки всичко , Сен Клер си оставаше джентълмен. А те? Те?.. Трябва да намеря Амир! И къде може да бъде той? Щом му е наредено, отишъл е в комендантството.

Без да се забави нито минутка, той се впусна да тича към Черната джамия. Тичаше, спираше се задъхан, прималял от умора, пак тичаше, като избикаляше улиците, дето се виждаха турци. Той прекоси опустялата Алигина махала и наближаваше площада пред тъмницата, когато оттам между дуварите се появи втори файтон, странно окичен със знаменца, тоя път американски. Куцият Сали седеше на капрата и плющеше с камшика. Филип веднага забави крачките си, оправи връзката, палтото. Мислеше: безумна е, че се движи в такова време из града! Или може би е с Амир? Дано е с него - ако е с него, тогава всичко би станало лесно... Не беше турчинът. Чарли беше, секретарят й. Той седеше до нея и държеше между коленете си къса пушка. Маргарет беше вдигнала яката на коженото си палто, плетена шапка закриваше изцяло косата й.

- О, Филип! - извика тя възбудено, щом той поздрави. - Спрете! Спрете! - Тези думи бяха за файтонджията, но Сали не разбра, че говорят на него. Чарли побърза да го мушне с цевта на пушката и му направи знак да спре.

- Тъкмо за вас мислех, Филип! Щях да ви търся! - извика тя, като му сочеше насрещното място да седне.

Той я гледаше задъхан. Да й каже ли, че бърза; че въпросът е за живота на сестра му и баща му. Нищо не казваше. Само я гледаше.

- Качете се! - настоя тя. - С този файтонджия не можем да се разберем... Трябва веднага да намерим капитан Амир.

- И аз него търся!

- Е, тогава по-скоро!..

- Той... В комендантството може да е...

- Там ни казаха, че е отишъл у дома си. Знаете ли къде живее?

- Горе-долу. Махалата знам.

Той седна до нея. Изпитваше някакво задоволство, дето тя не бе ходила в къщата му, жалко удовлетворение, след като го бе водила неведнъж в квартирата си, сиреч в неговата собствена къща.

- Ти знаеш ли къде живее Амир бей - извика той на Сали.

- Ама те къщата му ли търсят? Че как няма да я знам - каза от капрата файтонджията.

Но като никога, и нему не беше до приказки; той изплющя с камшика и файтонът заподскача по неравните снежни улици.

Потънал в своите грижи и страхове, през последните дни Филип рядко виждаше кореспондентката. Сега я гледаше отблизо. Едрите черти на лицето й се бяха изострили. Голямата уста беше стисната. В сивосинкавите очи имаше някакво неспокойство. Колко се е променила, мислеше той, като я сравняваше с оная весела, примамлива Маргарет Джаксън, която преди по-малко от два месеца бе срещнал за първи път и също така отблизо беше изучавал. Всичко се е променило - тя, аз... целият град... Нещо наближаваше; не просто война между две държави, решително сражение на две армии - едните си отиват, другите идат... Не, не, рушеше се из основи всичко. Но тя? Защо все още е тук? Какво я кара да се излага? Какво я задържа?.. Амир?.. Амир е тръгнала да търси... Тя него, не той нея! Съзнанието, че тя обича оня не от каприз, а с любов, каквато той си бе мечтал за себе си, го изпълваше с удивление и горест.

- Чухте ли, че са искали да опожарят града? - каза тя, когато файтонът затрополи надолу към чаршиите.

Той стреснато се извърна.

- Нашият град?..

- Отменило се е - успокои го тя. - Консулите са ходили.

- Значи затова е било!..

Тя разправи какво бе научила от кореспондента на "Фигаро", с когото преди малко се разделила. Консулите поставили ултиматум на маршала. Той не искал да чува.

- За ваше щастие, там били сър Лайонел и майор Сен Клер. Говорило се за хуманност... за политичност... Особено за политичност! - прибави Маргарет и студено се засмя.

- Вие сигурна ли сте, че се е отменило?

- Да, да! Знам. И английската болница остава! - Той чувствуваше, че тя не мисли за това, което говори.

Каза:

- Маргарет, имам една голяма молба към вас!

- Моля?

- Казвам, молба... Моята сестра и баща ми... Вие знаете! - Гласът му се разтрепера. Той се просълзи.

Тя хвана ръката му. Стисна я и я задържа в своята.

- Какво мога да направя? Прочее, аз говорих още тогава със сър Лайонел... Мисля, че ви казах.