Стефан Дичев - Пътят към София

- О, да, приятелю, садизъм - повтори Леандър. Аз сам го видях. Изпитах го, продължи той в себе си; преди все с ума си го разбирах, а сега... Това не са човеци. Това са просто някакви животни.

Фон Валдхарт каза:

- Бедата е, че техните съображения са от военен характер. Ако складовете попаднат в руски ръце...

- Какво ме интересуват техните складове! - ядоса се още повече Хирш. - И най-сетне вие не разбирате ли, Валдхарт, че трябва да мислите за моите складове, не за техните!.. Съоръжения! Инструменти! Облекла! Траверси!.. Всичко, всичко!.. Защо загубих аз в тоя затънтен град два месеца от времето си, а? Да ги опазя от руснаците... Да водя преговори, да се позова на известни клаузи... на концесията... И сега? И сега? Самите турци да ги изгорят!.. Трябва ли да ви казвам, господа, на какво ще възлизат моите загуби...

- Не - каза Виторио.

- Наистина, не е нужно - каза и Леге. Всичките тези думи, интереси, сметки и клаузи му се струваха вече недостойни. Те оскверняваха смисъла на нещастието, трагедията на хората. Пак виждаше света разделен на две - тъмнина и светлина; и тъмнината заплашваше да погълне всичко, всичко.

- Човек трябва да има съвест! - каза той, като не гледаше към тях, а към онова кътче на кабинета, дето Сесил обичаше да седи и да разглежда някоя книга.

- Леандър... приятелю...

- Да, Виторио, знам, че ти най-добре ме разбираш... В такъв един момент... Да напуснем... Ние да се спасим, да избягаме... когато във всяка къща тук има деца... хора има, хора... като нас, човеци. Не, не мога! - стана той прав. - Съвестта ми казва: стига! Кому е нужно да умират хиляди... Не. Аз не мога да напусна града... Оставам.

Отчаяно мълчание изпрати думите му. Остава... Някъде зад стената се чу припреният глас на мадам Франсоаз. И сухият глас на мадмоазел Д'Аржантон. Те и не подозираха за какво говорят тук.

Побледнял, де Марикюр каза:

- Ако имаше някакъв смисъл, да останем всички. Но така...

- О... да! Как не се сетих по-рано! - извика просълзеният Позитано. - Но щом ние наистина решим да останем... Не, не... Един момент, Валдхарт... Но ние тогава ще спасим града... Знам вече как! Като им го кажем...

- На кого?

- На маршалите и на генералите им, бароне!.. Но преди това на всички кореспонденти, да! Представете си само... отиваме при коменданта и заявяваме... Не, не, и ние писмено, като него... "Ние, консулите на французката република, на австро-унгарската империя, на италианското кралство, в знак на протест срещу вашето нечовешко намерение..."

- Но те ще ни подпалят, без да им мигне окото!..

- Нека посмеят, нека посмеят, фон Валдхарт!.. Заявяваме... че оставаме в града, в консулствата си заедно със семействата си и с целия си персонал... със санитарните мисии, които досега са лекували вашите ранени... със сънародниците си, които са строили вашите железници... Да? Фон Валдхарт? Де Марикюр? Сега е ясно, нали?.. И ще подчертаем, че кореспондентите са известени... и че нека ги спре след това да пишат... нека предизвика целия свят.

- А ако все пак подпалят града? - каза колебливо и изплашено фон Валдхарт.

Позитано сви презрително устни.

- Ако беше само комендантът и Джани бей... Но зад тях има други, фон Валдхарт... Вие знаете кои... Те разбират добре какво би произлязло, ако тъкмо тогава подпалят града. Ще отменят заповедта, бъдете сигурни, ще я отменят!..

Де Марикюр също се колебаеше. Но щом срещна решителния поглед на Леге, той изведнъж се окуражи, кимна и рече бързо:

- Е, тогава... Времето тече!

Те написаха протеста. Тримата консули сложиха подписите си и тръгнаха да го носят на коменданта. Банкерът и Леге ги изпратиха пред консулството. Докато се качваха на един от файтоните, фон Валдхарт каза официално, сякаш за последен път искаше да се гарантира:

- Не забравяйте, господин барон! Подписах заради вас!..

- Ще се оправяме във Виена.

И той окуражително му махна с ръка.

- Леандър, ако се забавим, прати да кажат на Джузепина - извика Позитано.

Леге кимна. Те постояха известно време и гледаха мълчаливи как файтонът си пробива път през гъстата тълпа на изселниците турци, които още от сутринта се точеха през площада.

Хирш рече:

- Ще вървя и аз... Часът минава два и половина. Отивам да наредя... поне инструментите да натоварят... Човек трябва да е готов за всяка евентуалност... Да се надяваме, драги ми господин Леге!.. Довиждане и благодаря!

Леге пое механично ръката му; не забеляза кога той се качи на файтона си, кога замина. Виждаше само подивялата от страх тълпа и се вслушваше в далечните оръдейни гърмежи. Насреща пред болницата се мярна познато, сплескано, намусено лице... Всичко това не го засягаше; или не го засягаше видимо. Ей тука, на същото място стоях тогава, мислеше той, погълнат пак от своята болка. И тогава я донесоха. Миличка моя, говореше й в душата си той, ти преди мен изпита... Целият тоя живот тук е само страдание и ужас... Горките... горките дечица...