Стефан Дичев - Пътят към София

Той отмина. Чуваше:

- Има такива... Не, не ги познавам, ваше... Как казвате...?

Стигна къщата. Учуди се, че се е задържала незасегната. И такава голяма къща - не е турска; нашенска е... Долу имаше две стаички. Той надникна. И в едната, и в другата оперираха; не бяха неговите приятели. Но щом отвори горе пруста, той ги видя. Аркадий, Ксения, Григориевич, Кузмина. И още един, с обинтован гръден кош. Той се беше подпрял с лакти в операционната маса. А на масата лежеше Нина.

- Какво... какво с нея? - извика Климент, сякаш не вярваше, че с нея може да се случи нещо.

Те се извърнаха. Плачеха. Григориевич примигваше над пенснето си. Аркадий се тресеше от безгласни ридания.

- Оживяхме ние, Клементий... и ти оживя - шепнеше той, като го присрещна. - Но тя, тя...

- Къде...? Опитахте ли...

- Всичко...

Бяха я покрили до гърдите с шинел. Русата права коса бе отпусната назад. Устните издължени. Все още дишаше. Все още дишаше, но изглеждаше вече спокойна - с онова измамно, страшно спокойствие, което предхожда края.

Подпрелият се тежко с лакти о масата беше Сергей. Значи тогава наистина в училищната стая е бил той! В паметта на Климент възкръсна цялата сцена... там - тя до него... А сега тука той...

- Нина - повтаряше с разтреперан глас Сергей и я викаше. - Нина...

Тя не отговаряше. Очите й не се извръщаха... гледаше нанякъде... виждаха нещо... Нямаше я оная преграда, която възпираше и я делеше от света, а въпреки това на Климент пак му се струваше, че тя и сега не е при тях; че откак я знаеше, тя никога не е бивала с тях. Тази, която продължаваше да изпълнява дълга си, бе сестра Тимохина, а истинската Нина Тимохина бе угаснала още със своя Павел Петрович край Плевен.

Изведнъж тя се размърда, раздвижи устни... някого зовеше... към някого гледаше... скъпи... мили... Тя се изпъна силно, изстена, отпусна се й издъхна.

И за кого всъщност е болката, питаше се потресен Климент, като местеше поглед от затихналото й лице на Сергей, който беше притиснал чело в ръката й, и на Ксения, която плачеше в сянката, ниско навела глава. Ония, които заминават, оставят тука скръбта. Но тук остава и любовта. Не, нищо не вземат със себе си.

Трети път се срещаха с Андреа - и с какви рискове за него, - а Позитано все още не можеше да му даде и най-малката надежда. Ходи при Джани бей, при коменданта. Вчера отиде да моли и Сюлейман. Но главнокомандуващият бе заминал без паради. И изобщо след вчерашния ден едва ли биха слушали някаква молба. Вече всички знаеха за Горни Богров - разбити са, отстъпват. Непрестанно през града се точеха войски, същите ония дългоочаквани войски, които пристигнаха едва преди четири дни и сега бягаха към Пазарджик и към Кюстендил. А с тях бягаше и турското население. Нека бягат. Той никога не се бе съмнявал, че тъкмо така щяха да се развият събитията. Но какво ще стане с Неда? Единственото, до което можа да се добере, което съобщи на Андреа, беше, че е в комендантството. Не много утешително известие!

Когато предрешеният младеж напусна консулството, маркизът дълго остана в кабинета си, дето бяха разговаряли, до прозореца, който сега беше отворил, въпреки че влизаше студ. Той се вслушваше напрегнато в далечните оръдейни гърмежи и се мъчеше да отгатне докъде са стигнали руснаците. Като че ли някъде към Враждебна?.. Или може би по на юг? Сигурно ще прекъснат цариградския път... Трябва да го прекъснат! Той затвори прозореца и приближи картата, отскоро окачена на стената между неговия пожарникарски портрет и някаква гравюра, пак от онова време... Ето пътя... Старият Искър, Долни Богров - тук са се ударили те. А сега... е, сега руснаците сигурно са стигнали вече до Големия Искър... Да, там има мост, припомняше си той и разсъждаваше все по-увлечено за войната, макар неговите военни знания да се ограничаваха само до капитанството му в доброволната пожарна команда. Една колона трябва да се спусне на юг покрай реката... Прекъсва Стамбулското шосе, отрязва им пътя за отстъпление... Друга колона да удари към Биримирци... прекъсват и берковския път... и после щурм, говореше си той гласно, приближаваше се, отдалечаваше се от картата и пак кроеше ходове, които щяха да си останат в кабинета - а му беше приятно да си представя как би трябвало да стане всичко.

- Вито... Виторио! - чу се през отворената врата острият глас на жена му.

- Сега, Бепина... ида!..

Ала не се откъсна от картата. С какви ли части настъпват, мислеше. Казашката кавалерия, за която толкова беше чел, му се струваше най-подходяща да обгради отдалеч града още преди да го атакуват. Е, да! Така е най-умно.