Стефан Дичев - Пътят към София

- Какво ще слушаме. Ония реват!

- Слушайте, слушайте, братя!

Неволно и Климент се заслуша. Пушки не се чуваха. Само оня равен, ужасен вой, сега по-силен от всеки други път, заглушил оръдейните гърмежи.

- Общо нападение.

Наизправяха се по прозорците. Оттам се виждаше центърът на дъгата.

- О!.. Погледнете... Това е вече решително... Господи, спаси и помилуй нас!..

- Защо мълчат нашите?.. Какво чакат?.. Защо не стрелят?.. Петдесет крачки... Стреляйте! Стреляйте!..

Страшно мълчание. Климент остави ранения, втурна се към прозореца. И Ксения. И раненият се надигна от масата... А с глух стон Нина Тимохина се бе хвърлила към една от носилките; трепереше цяла, говореше нещо задавено и трескаво разкопчаваше със слабите си ръце плувналия в кръв шинел на Сергей Кареев.

- Аллах!.. - бучеше и вън, и вътре. Никой не продумваше. Чакаха без дъх... Чакаха. Гъстата неприятелска вълна все наближаваше, наближаваше. Трийсет крачки. Двайсет крачки - ще разбие, ще помете. И изведнъж: залп!.. Като покосена, първата турска верига изпопада... Стотици... хиляди...

- Ураа!

Викаха там, а викаха и тук ранените.

- Гонят ги... Бягат... Ура!..

- Слава богу... Мушкайте, мушкайте... храбреци... Още... още...

Нещо изсвири. Изтрещя. В двора. Въздушната вълна ги отхвърли от прозореца. Климент, чак до Нина. Ксения в другия край. Нов гърмеж - по-далечен... по-близък... Нещо проби... изтрещя, оглуши ги; писъци, викове... Климент видя само как едната стена се отвори и покривът бавно се сриваше върху им. Ужасен, той се сети, че трябва да намери вратата... Къде е вратата?.. Ала тогава нещо го удари и той загуби съзнание.

Когато отвори очи, срещна го тъмнината. Луда мисъл го стрелка: умрял съм! Не е умрял, щом мисли и щом чува някакви гласове... Не, не предишните ревове; не и гърмежи. Песен чува. Наблизо сигурно маршируват войници. Наши. Удържахме, дочакахме, мислеше той и си припомняше онова страшно очакване преди решителния залп. А сега изглежда вече Гурко е дошъл и докато аз лежа, те може би вече ги гонят към София!..

Това като че ли за втори път го събуди. Той обърна глава. Огледа. Под някакъв навес. Върху сено. Два фенера светеха раздалечени един от други. Наоколо му войници. Спят, пъшкат, мълчат. И аз съм ранен; ранен съм, щом съм тук. Главата му беше замаяна. Чувствуваше болки. Дигна ръка да види има ли превръзка, но десницата му падна като пречупена. Опипа я с другата ръка. Превръзка. Шина. Това е работа на Григориевич, само той слага така глупаво шините... Но тогава наистина ръката ми е счупена, и то дясната! Искаше да си припомни какво се бе случило, ала щом в паметта му изплува таванът и как падна върху им, - той се потърси цял... А другите? Живи ли са те? Къде са? Ксения? Аркадий? Нина?.. Защо му се беше сторило, че в последния миг видя и Кареев там?.. Надигна се. Виеше му се свят - от раната над ухото ще е. Дано само не се инфектира. Как ли сам ще я превържа, мислеше той, докато вървеше в полумрака и прекрачваше ранените, а те, макар че не го виждаха кой е, молеха го да прегледа раните им и да се погрижи за тях. Сега, сега, братя, казваше той и продължаваше да търси своите.

При втория фенер имаше някакви мъже. Той не ги познаваше, но личеше, че бяха лекари. Попита за Бакулин.

- Ето там! Ето там! - посочиха му насреща, през големия тъмен двор, към къщата. - Там са операционните.

Макар неосветен, дворът също бе осеян с ранени. Те лежаха върху разхвърляната слама, върху оборски тор и суха шума. Говореха си. Стенеха. Гледаха нагоре към зимното звездно небе, което ги обгръщаше и ги плашеше.

Докато прекосяваше, той чу един глас да вика:

- Отговори, Прокопий: жив ли си, брате мой?

От далечния край друг отвърна:

- Все още съм жив, брате... жив съм...

Климент слушаше тези два гласа и мъка се събираше на гърлото му. Какви страдания за нас, какви страдания, мислеше той, като продължаваше да върви и внимаваше да не стъпи върху някого. И ако има с нещо да сме ги заслужили, то е пак страданието, нашето, вековното. Сега, след като бе отминало сражението, душата му отново се сцепляваше, мека и съзвучна, готова да разбира всекиго, да се прекланя пред мъката, да обещава и да изпълнява. Да се свърши веднъж само тая война, о, които оживеят, които са изстрадали, те ще знаят какво трябва да бъде занапред, говореше си Климент, когато минаваше край разбитата порта, дето светеше фенер. Неколцина конници бяха спрели там и питаха за сестрите на Червения кръст. Щеше да се обърне, да каже: тук е Червеният кръст, коя сестра дирите; ала начинът, по който конниците питаха за сестрите, не му хареса?