Стефан Дичев - Пътят към София

Скоро запрегнатите в дребни, мършави кончета коли излязоха от гърлото на дефилето, извиха по неравния път и заслизаха към Елешница. Напред, в далечината, горелите нощес села димяха. Все там на хоризонта от време на време просветваше, боботеше, и бучеше, като да се блъскаха огромни буреносни облаци. А небето беше равно сиво, неподвижно.

Като слушаше тези страшни звуци и гледаше траурните знамена на далечните пушеци, Климент си мислеше изтръпнал за ужасите на войната, но не за ужасите, които щеше да види след час, а за ония, които нямаше да види; те се бяха превърнали в пламъци и дим и в страдания, за тях нито щеше да се говори, нито да се пише някой ден. Кои ли са тези села? Долни Богров... Ново село... Кривина... Орманлий... Казичене, изреждаше той в ума си селищата, които знаеше, че са в нея посока, от другата страна на главния път за София.

А какво ли е сега в София... с нашите?.. с Андреа? Мисълта за Андреа най-силно го измъчваше. Сетеше ли се за него - че е в ръцете на турците или че никога няма да го види вече - той потреперваше цял, студена пот избиваше на челото му. Чувствуваше се виновен и престъпен. Трябваше още щом ни освободиха, да се върна! А сега той може би тегли за моето лекомислие... Какво лекомислие - безумие, безумие!.. И кой знае дали не останах тогава заради Ксенка... Това беше нова мисъл и той сам и се учуди.

Дори и тъй да е. Какво ми е виновна Ксения Михайловна? Аз съм си виновен, че се оставих да ме заплете и мен с нейното кокетство и с тия очи, и с огъня си... Ето пак! Виновна ли е тя, че е такава? И нима с мен не се държи точно тъй, както се държи с всички... Аз още от първия ден знаех вече за княза. А сега разбирам още, че в душата си тя не е такава, каквато се показва, че не е щастлива, че страда за нещо, което самата тя не съзнава какво е... А може би и знае... знае, щом и аз самият го знам.

Той изви глава. Загледа я незабелязано. Ксения бе разтворила хубавото си кожено палто, протягаше ръка към препускащия след каруцата кон, подвикваше му и се мъчеше да го примами. Беше весела, оживена. Говореше нещо на Сергей, викаше на санитарите в задната каруца... Ще рече човек, че е безгрижна, дори и сега, когато целият свят край нас се тресе... Не, не е такава всъщност. След оня разговор (когато князът му бе поискал да я придружи), о, да! - тъкмо нея вечер аз открих, че тя е друга... Че страда...

Тя беше пияна тогава и той й каза, че води лош живот, повърхностен и себичен, когато другите сестри са се отдали само на болните си, на дълга... И още много такива думи - в името на старото им приятелство, на Олег - думи, които сега, след като бяха минали планината , му изглеждаха и на самия него фарисейски... Тя го гледаше с помътнял от алкохола поглед и само от време на време казваше за мъжете: "Едни и същи сте всички!.. Вървете по дяволите!.." Ала щом той спомена за Олег, за ония години, тя се разплака, после изведнъж започна безспирно да говори. От нейните думи излизаше, че тя никога не бе обичана така, както би искала да бъде обичана. И сама не бе обичала така. Излизаше, че Ксения Михайловна е нещастна. Тя все търсеше нещо, което и при Олег, и при някой си Дима, и при Анатол Купецки, който излязъл цяла свиня, не беше намерила. "А князът е добър! Знам, той ме обича по своему, само се забавлява с мене, но той не ме залъгва като всички вас!" - рече ожесточено тя, когато пътуваха по снежната равнина към Скравена. Но студът може би беше избистрил донейде съзнанието й, тя може би разбра, че обижда и него, и хвана ръката му: "Не, ти не си като тях, гълъбче... и ти си добър. Ех, да бяха ония като тебе... Но ти си друг... пък аз... по дяволите аз! Какъвто ще да бъде, но само да го любя! Но де такъв? И сега война..."

Тежко му бе да си спомня как тя бе казала "ти си друг". Друг - сиреч, какъвто тя не може да обича; и на когото и занапред би се доверявала... О, ако да бе брат ми на мое място!.. Странно му се виждаше, че тъкмо тази мисъл - мисълта, че Ксения би могла да се влюби в човек като Андреа, му повдигна завесата през следващите дни. Той не знаеше кога бе почнало това . Може би с оня поглед, на драгунския бивак, когато тя и Сергей паднаха върху заледения сняг. Ала оттогава, два-три пъти вече, Климент с болка забелязваше каква промяна наставаше в Ксения, щом младият корнет се отбиеше в превързочния пункт. Тя никога не кокетираше с него; често се замисляше; гледаше продължително Нина; или пък изведнъж се оживяваше и беше пак предишната, но не лекомислена, а някак отчаяно предишната... Да, с интуицията на пренебрегнатия, с окото на лекаря Климент виждаше и разбираше всичко... А какво не й достига у мен, та тогава ме нарече "друг" и дори ме сравни с нейния добър княз, питаше се с болка Климент и сега; в същото време той се вслушваше напрегнато в оръдейните тътнежи, които на откритото изведнъж бяха станали двойно по-силни.