Стефан Дичев - Пътят към София

- Друг.

Като да нямаше сърце. Остана ли у мене наистина сърце... Такива страдания, боже мой, такъв ужас!.. Идеше му да хвърли всичко, да грабне и той някоя пушка... Трябваше да реже, да разпаря, да провира пръсти в раната. Противният касапски занаят на оня булдог Грин.

Помежду гърмежите на оръдията се чуваха гласове:

- Щабскапитан Шлегел...

- Не тук. Оттатък!

Друг фъфлеше:

- ... и тъй, щом подполковникът падна, аз му извиках: Ваше високоблагородие...

- Още трима... още трима - крещяха носачите. - Правете път... Ей, сестрички... Елате...

Колко часове все така? Няма ли край този ден!.. Хората бяха нахвърляни един до друг. И в съседната стая при Григориевич. И в коридора. И на двора, дето Аркадий с Варенка и Цамай посрещаха леко ранените, превързваха ги и ги връщаха пак на позицията... В коридора се мярна Бубнов. Викаше, ругаеше... Как, Нина! Не, сестра Кузмина... Сестра Кузмина изтича като момиченце навън.

- Умря - каза Ксения и го гледаше потърсена с големите си очи. Той не се замисли за кого говори. Някой умря. Като че ли искаха неговото съгласие за смъртта. Кимна.

- Да го изнесат... Или остави.

Нямаше кой да изнася. Само внасяха, внасяха. И без това всички ни ще избият. Защо не ни оставя? Да идем и ние там. Двадесет души - двадесет пушки. Стига съм съживявал. Искам да убивам; да убивам.

- Доктор Будинов... Клементий Славич!

Викаха го. Тъкмо шиеше раната.

- Сега свършвам.

Силен трясък заглуши думите. Училището се олюля. Изпълни се с прах. Мазилката започна пак да пада.

- Оживяхме и този път.

- Ксеничка, превързвай... Кой ме вика? - изправи се той.

Никой не го викаше вече.

- Давайте друг... Отместете този, свалете го!.. Ще живееш, братко... - Искаше да окуражава. Усмихваше се. А думите му бяха сухи. Такива сме ние мъжете. Добре, че са сестричките.

- Хайде по-скоро!

Сложиха друг. Беше ранен в лицето. Челюстта му. Плачеше, плачеше. А сълзите - само кръв.

Откъм прозорците извикаха:

- Пак ги отбиха!.. Отдръпнаха се!

- Слава богу! - кръстеха се.

- Дали ще дойде скоро помощ?

- Още снощи заминал куриер. Тая сутрин и друг отишъл.

- Ех, дано...

- А тия казаци какви бяха? Не са ли оттам?

- Не, те са на Черевин... Наши са... Наши са... Кавказци са...

- О, мамо... мамо... - извика внезапно някой откъм ъгъла на стаята.

Смълчаха се. Той продължи да стене.

Един каза:

- Дайте му да целуне иконата.

Размърдаха се.

- У кого е иконата?.. У кого е пресветата майчица?..

Не се обадиха. Не я намериха. Кой я крие само за себе си?

Пак внесоха ранени. С тях и един майор от тамбовския полк. Знаеха го. Заповтаряха името му, Златолински. Надигаха се да го видят.

- Ваше високородие... И вие?.. Тук, тук има местенце, ваше...

- За куршума няма чинове, юнаци. Ами тоя... Петюха! Кажи, че си ти, братле!..

- Съвсем аз, ваше високородие... Кракът нещо... кракът - Петюха се разхълца. - Ами вие, ако благоволите да ми кажете.

- Моята глупава работа, братле! Ей тука... и тука...

Прегърнала един от ранените, сестра Нина го повдигаше и му говореше нещо. Колко е анемична, а каква сила , мислеше Климент.

- Помогни й... какво зяпаш! - изрева той на носача, който също се беше загледал в нея.

А Ксения пращаше Ванка, санитаря, да донесе бинтове. Докато го чакаше, тя оправяше с окървавените си лепкави ръце сестринската кърпа и напразно се мъчеше да я завърже по-добре. Нещо ставаше на двора, викаха. През един от прозорците вятърът довея черен дим.

- Какво... Ще изгорим живи!..

- Пожар!.. Пожар!..

Занадигаха се. Заставаха. Непревързани. Ампутирани. Още дим нахлу, изпълни стаята и престана. Но неколцина крещяха:

- Ради бога... По-скоро... носачите... Изгоряхме!

- Млъквайте! Плевнята гори!..

Кои викаха? Кои молеха? Кои заповядваха? Всичко бе все едно.

При вратата пак се блъскаха.

- Не разбирате ли, няма място! Навън... навън ги слагайте.

- Вънкашният доктор каза вътре да ги носим...

- Внасяйте ги! - извика, без да ги погледне Климент. - Нина, виж... подготви и тях... Къде е сестра Кузмина?

- Доктор Бубнов я извика. Оперират Бугаевски.

- Бугаевски? Какъв е толкоз тоя Бугаевски, та всичките...

- Човек - каза Нина.

Той я погледна бързо, но тя вече срещаше носилките.

Ваня се провираше между тях.

- Тези са последните - каза той, като подаваше на Ксения три-четири пакета бинтове.

- Как последните? Толкова бинт носехме!..

- Нещо паднало, Ксения Михайловна... нещо станало... не знам...

- Чакайте!.. Мълчете!.. Мълчете! - развикаха се.

- Кой... Какво?

- Шшт!.. Слушайте!..