Стефан Дичев - Пътят към София

Когато наближиха селото Елешница, пътят им се затрудни. В началото, залисан в своите мисли, Климент бегло поглеждаше хората и колите, и добитъка, които срещаха и отминаваха. Но когато някакво дете, което баща му носеше на раменете си, силно изплака, той изведнъж видя какви са тези люде, разбра, просълзи се. Бегълци, които се спасяваха, нарамили бохчи и чували с покъщнина. Кой облечен, кой необлечен - по елеци, по сукмани, някои едва ли не боси, те вървяха, точеха се; отиваха и бягаха към планината. Страшна, злочеста картина! По всички лица имаше все едно и също изражение на ужас. Попитаха ли ги от кои села са, многоброен ли е неприятелят, какви части има, жените на мига се разплакваха и виеха противно. Мъжете крещяха някакви подробности... конница... топове... Други споменаваха убийства... други срамотии... И всички бързаха да отминат, сякаш все ги гонеха. Климент неволно си мислеше пак за домашните си. Ако почнат и там; ако са почнали вече, говореше си той, потиснат от предчувствия и мъка.

Малко след Елешница каруците застигнаха двете стрелкови роти. Тях пък ги застигна казашка полустотна. Виждаха се обозни коли, празни ракли, някакви мъже, насядали отстрани на пътя, върху снега. Местността беше все още вълниста, но вече се чуваха не само оръдията, а и пушечните залпове, дори отделните изстрели. Постепенно и все по-бързо, по-възбудено напрежението у Климент растеше. Той вече не мислеше за своите разочарования. Макар че се вмесваше понякога в разговора на приятелите си или се вслушваше в смеха на Ксения, или виждаше нейните големи, смутени очи, които предателски издаваха увлечението й, той не се измъчваше. Мислеше само за предстоящото сражение. Неведнъж бе чувал ранените да разправят какво е било и как е било. Сега сам се питаше какво ще бъде и как ще бъде; и дали наистина ще му се случи да вземе и той участие в истинска битка или ще ги установят някъде километър назад... Ще видим, ще видим. До четвърт час сме там. Изпитваше страх и срам от страха си; а изпитваше и трескаво любопитство. Светлото му лице, отслабнало през последните дни, пламтеше от скрития вътрешен огън на възбуждението, очите му блестяха. Най-вече бързаше да види битката и залисан, не мислеше какво ще стане, ако турците пробият.

Когато най-сетне изкачиха последната вълна на пътя и пред тях се ширна полесражението, в снежната равнина отвъд селото Климент видя две дълги тъмни вериги от войски. Те бяха залегнали една срещу друга. Руската верига, извила се по възвишенията отстрани и оттатък Горни Богров (селото оставаше зад нея и точно по средата на дъгата й), беше единична, тънка, с по няколко казашки стотни в двата фланга, и с един-единствен баталион резерви. И други конници се виждаха да се придвижват насам и натам. Оръдията бяха някъде прикрити. Климент не ги съзираше, макар че непрестанно чуваше техния грохот... Турската верига беше тройна, дълбока и плътна. Баталиони след баталиони я подсилваха; зад нея други, гъсти войскови маси маневрираха, разгръщаха се и се стремяха да обхванат руските флангове. Батареите им бяха разположени назад, в двата края и най-вече в центъра. В дъното на равнината, като някакви безплътни декори на тоя огромен театър, димяха развалините на Долни Богров.

Тези две вериги от хора, тънката и плътната, непрестанно, жестоко стреляха една в друга. Над тях се носеше лилав пушек. Снаряди прелитаха, пукаха се, засипваха веригите с шрапнелен дъжд, падаха сред маневриращите турски баталиони, сред заетото от руснаците село, избухваха, рушаха и подпалваха къщите.

Щом видя тази очаквана и все пак непозната страховита картина на боя, щом свърза гърмежите и трясъците с виковете на отделните войскови части, на войниците, които се надигаха, тичаха, насочили щиковете, мушкаха се, падаха, отстъпваха, нещо се преобърна, изпъна се като струна и раздвои цялото същество на Климент. Идеше му да побегне отвратен от човешкото безумие. В същото време, докато каруците ги носеха към разрушаваното от турската артилерия село, в кръвта му се разпалваше неизпитвана до тоя миг жестока и ледена мъст към вековните изтребители на народа му; някаква тъмна сила го влечеше да убива и като никога той беше готов да убива или да бъде убит.

Снарядите падаха надалеч и наблизо. След всеки взрив ниското училище потреперваше.

- Да се махаме... Лудост е... Ще се срине отгоре ни...

Кой вика? Та не е ли всичко лудост! Единственото, което Климент знаеше, беше, че носеха все нови и нови ранени. Пред очите му имаше разкъсани меса, разтрошени кости, кръв. А нямаха вече упойка и той режеше направо. Двама санитари притискаха оня до задушаване; той пак се гънеше безумно и ревеше, докато загуби свяст.