Стефан Дичев - Пътят към София

Точно така... Оттук и оттук... Ще се срещнат зад Бали ефенди... Осман Нури ще си глътне езика!.. Хе!.. Жалко, че Сюлейманчо офейка... А да могат да пипнат Сен Клер... Англичанин! Неприкосновен! А-а!..

- Но Вито!.. Сложено е... разбери!

- Ида!..

С мъка откъсна поглед от картата. До нея пожарникарският портрет го гледаше с весели очи. Е, да, усмихна се Виторио, всичко само на карта... Беше едно време!.. Припомни си, рече насмешливо: ех, не бяха кой знае какви пожари, но все пак... Какво все пак?!.. Направо славно беше, каза си той, когато излизаше от кабинета. Внезапно усети някаква миризма, тя приятно подразни обонянието му, устата му се наляха и той изпита силен глад. Задушено, разбира се... Каквато да е моята Джузепина, но знае, че обичам задушено!.. Той се сети за коледната пуйка. И свинско беше поръчал на Паоло да купи - по тукашния обичай - върху кисело зеле, с червено вино... Сети се за войната. Опомни се. Тя ще е една Коледа... Това не му развали настроението. Усмихнат, той тръгна към стълбата, ала някакъв шум при главния вход го спря.

- Какво има там, Паоло? - извика той, както винаги любопитен.

- Един турчин... офицер!

- Оня ли?

- Този е истински, господин маркизе!

Ах, магарето му, той е знаел!.. Е, да, да. Но щом не го е издал... Само да посмее, мръщеше се той и се смееше, докато отиваше да посрещне турчина.

Беше комендантският адютант капитан Амир. Радостно предчувствие трепна в душата му. За Неда! Слава богу...

- Кажете, бей? Какви новини ми носите?

- Важна заповед от негово високопревъзходителство.

Заповед...? Е, пак ще е някоя от техните дивотии.

- Виторио... - чу се отгоре.

- Паоло, кажи на маркизата, че съм зает... Заповед ли, бей! И на консулите ли вече? - каза той, като не прикриваше подигравката си.

Адютантът не се усмихна.

- Ето! - рече той и с нервен жест му подаде плик, облепен със зелени восъчни печати.

- Да, благодаря... Седнете, запушете, докато прочета.

Амир прие цигарата, но не седна.

- Бързам - каза той. Имаше някаква промяна в него. Позитано все по-силно я чувствуваше. Беше нетърпелив. Да, сега като никога бързат, подсмихваше се Виторио, докато чупеше големите печати и разтваряше плика. Зачете: "Негово превъзходителство маршал Осман Нури паша, комендант на града" и така нататък... "До негово превъзходителство консула на италианското кралство"... а... а, пропускаше той онова, което винаги се пишеше. Да. "Предвид създаденото положение и приближаването на неприятеля към София, както и с оглед на новите стратегически планове на турското командуване"... всичко е ясно вече!.. Така... "Налага се градът да бъде напуснат още тази нощ". Иначе казано, да избягат!

- Значи, бей, отивате! - не се сдържа и дигна очи той.

- Воля на аллаха - каза Амир.

- Да - рече Позитано. - Войната си е война! - И продължи да чете. - "Нарежда се на всички чужденци, дошли или живущи в града, да се присъединят към армията"... ще има такива, ще има!.. "Нарежда се на всички чужденци"... това го четох вече, "дошли или живущи в града, да се присъединят към армията заедно с имуществата си, като сторят това до часа на свечеряването. Веднага след оттеглянето на последните войскови части, които понастоящем водят ариергардни боеве отвъд реката Искър при селото Враждебна, градът ще бъде запален, за да не попаднат военните складове в ръцете на неприятеля. С настоящето правителството на Негово Императорско Величество Султана снема всяка по-нататъшна отговорност за сигурността на живущите в град София поданици на приятелските нам държави".

- О!.. - изпъшка Позитано и вторачи очи в адютанта. - Запален!.. Всичко да изгори... Не... не го поема умът ми. И изобщо, отказвам да приема заповедта на вашия комендант!

Амир дигна презрително рамене.

- Както щете.

- Както ща!.. Това ли можете да кажете само... Както ща...

- Не е само до вас.

- Тъкмо затуй... Да, да!

- Нас не ни е по-леко - каза Амир. - Ти ще идеш в Стамбул... пак ще си консул... А мен питаш ли ме къде отивам? - избухна изведнъж той. - Аз нямам ли дом, деца?

- И това ли е причината да запалите града?.. Защо? Нима не знае негово превъзходителство... в тази зима... о, това е смърт... Нечовешко дело... дело, което Европа...

- Тук не е Европа! - прекъсна го нетърпеливо Амир, махна възбудено с ръка и без да поздрави, напусна бързо консулството.

И сега какво? Какво? Позитано стоеше насред малкия салон, пребледнял, ужасен, странно неподвижен и ням... Пожарът... О, не е само пожарът! В складовете им са струпани толкова снаряди и патрони... Ще хвръкнем!.. Не, не. Като чуе Джузепина, горката, тя и без това с нервите... А къде да вървим в тези снегове?.. Сто и шестнадесет души имам тук... Какво сто и шестнадесет... цял град ще запалят. Не, трябва да се направи нещо... Колко е часът? Два. До шест - четири часа.