Стефан Дичев - Пътят към София

- Бепа... Бепа! - втурна се той към стълбището. - Трябва да изляза веднага.

- Какво...?

- Да изляза... Налага се, скъпа... Още този момент.

- Но масата е сложена, не разбираш ли!

- А като трябва, значи трябва! - Едва се сдържаше да не й каже. Не, няма да й казвам още. Без мене тя ще полудее. След половин час се връщам. И гласно рече: - След половин час съм тук... само половин час.

- Върви! - извика тя. - Кога ли си бил навреме за обяд... Върви!.. Къде отиваш?

- У Леандър... у Валдхарт... Не, не, само до Леандър - обясняваше отдолу той и с трескава бързина се обличаше.

Леге бе подал телеграфически своята оставка и също тъй телеграфически, по нямане на друг, назначиха на негово място Морис де Марикюр. Де Марикюр беше мълчалив човек, изпитваше уважение към бившия си шеф и въпреки настояванията на жена си да се преместят в свободната стая на консулството, сиреч в стаята на Сесил, не го стори. Още повече, че Леге, майка му и мадмоазел Д'Аржантон смятаха след коледните празници да си заминат за Париж.

Известието, че трябва веднага да бъде напуснат градът, завари Леандър в кабинета му, дето влезе необичайно развълнуваният де Марикюр. Капитан Амир му бе предал заповедта на коменданта и той я държеше в ръцете си. "Какво трябва да направя сега, господине? За бога, посъветвайте ме!.." - питаше новоназначеният консул, при все че негова беше длъжността да реши.

Никакво разрешение не се виждаше. Нареждането беше ясно, отговорността бе прехвърлена на консулите. След всичко, което бе станало, нищо не можеше да изненада Леге.

Ако да се отнасяше само до него, той беше готов веднага да се махне оттук. Единственото, което го свързваше вече с този град, беше гробът на дъщеря му. Ала там ли е тя вече? Той не искаше да си представи, че тя е там, в земята, замръзнала може би... може би друга... не тя. Пропъждаше кошмарните мисли. Търсеше някакво успокоение, някакъв изход и път за душата си, която тук се задушаваше от спомени и видения. Нямаше изход. Нямаше успокоение.

А сега изплашеният Морис го питаше какво да предприеме.

Не се бяха минали няколко минути, и в консулството нахълтаха строителят на железницата и фон Валдхарт. Те бяха получили съобщението първи. Австрийският консул изглеждаше повече смутен, отколкото изплашен, а тактичният иначе барон фон Хирш се задъхваше от гняв.

- Това е противозаконно!.. - викаше той. - Грубо, флагрантно нарушение на международното право... О, господа!.. Господин Леге!.. Господин де Марикюр!.. Ние трябва да намерим изход... ето, водя ви моя фон Валдхарт... пратих за маркиза...

- Трябва! - каза Леге. Мислеше си как бе стоял тогава във виелицата пред къщи и чакаше. Изход? Има ли изход от такова очакване? И после се зададе файтонът... Нима и сега не е тъкмо такъв изходът... Край. Край на всичко.

- Господа... фон Валдхарт, вие сте длъжни, да! Вие сте длъжни да ме подкрепите... Особено вие, фон Валдхарт. Аз съм ваш поданик! Моите интереси тук са сложени на карта... а вие аргументи, политика...

- Аз лично съм на ваша страна... Но, казах ви, правителството ни...

- Оставете правителството! - разпери ядосано ръце банкерът и дебелите му черни вежди мрачно се въсеха над едрия нос. Той приличаше на стар орел, попаднал в капана. - Стига с тези правителства! - продължаваше да вика той. - Господа, апелирам, обърнете се телеграфически към вашите посланици... Аз ще телеграфирам на великия везир!.. Говорих вече с леди Емили... няма достатъчно коли за болните си. Обеща да телеграфира и тя!

- Те просто няма да приемат тук телеграмите ни или няма да ги препратят - каза де Марикюр.

- О!.. О!.. Но вие самият се съгласихте, господин Леге, че трябва да се направи нещо? Мислете, господа... Де Марикюр! Фон Валдхарт, вие ми дължите... - Той не доизрече какво му дължи австрийският консул, погледна часовника си. - Два и десет!.. Два и десет, разбирате какво означава това два и десет?..

- Ставаше дума, че комендантството ще ни отпусне коли, запрегнати с добри коне.

- Престанете с вашите глупости, фон Валдхарт! За бога, какво могат да ме оправят вашите пет-шест коли, когато аз тук имам материали за стотици и стотици коли... И изобщо предупреждавам ви! Ще се оплача лично на граф Андраши... В такъв съдбоносен за мене момент... а вие какво? Какво ми помагате? Представяте ли си... А, ето иде и Позитано... Намери ли ви моят човек, маркизе?

- Никакъв човек не ме е намирал. Ида за... Но вие изглежда вече сте научили!

- Катастрофа, маркизе... Говорех на вашите колеги...

- Аз наричам това садизъм! - пресече го глухо Позитано и докато се ръкуваше бързешком и с тримата, възбудено и с омраза климаше с глава.