Стефан Дичев - Пътят към София

- Каква красота, паша - рече Барнаби.

- Какво?..

- Не може да се сравни с нищо, а аз съм виждал доста любопитни неща. Заслужава си, дето дойдох тук!

Добре, че може да се шегува, свали бинокъла си и го погледна Бейкър. Но едрото, сутринта избръснато лице на Фреди беше като никога сериозно. Дори малко сепнато; удивено.

И наистина гледката, която се разкриваше пред тях, беше страховита, но и величествено красива. От височината, дето те се прикривала зад скалите на малка, естествена крепост, се виждаше цялото полесражение. Огромен снежен венец от планини го обграждаше - на север висок, загърнат в черни облаци; насреща плосък и кафяво горист; на юг лъкатушен, златистобял от слънцето и спокоен. Долу равнината бе пресечена от правата черта на разкаляния път към София. От двете му страни, върху белия покров, отчетливо се открояваха гъстите, сернисто-оливни правоъгълници на резервите, които маршируваха. Все там се виждаха щръкналите батареи и над тях сивкави, жълтеникави облачета дим; те се издигаха, нарастваха, издуваха се и се съединяваха, носеха се на нейде, подхванати от вятъра. Коне препускаха. Цели ескадрони. Или отделни конници - адютанти и куриери, които разнасяха заповеди. Напред от батареите, на някакво възвишение, което, гледано отгоре, се бе снишило и бе в обсега на круповите оръдия (прислугата им се изкушаваше и понякога стреляше към него), се виждаше малка купчинка хора. Може би щабът на Гурко. А насам вече войниците приближаваха в колони. Една колона на юг, проточила се към Чеканци, дето вятърът бе навеял огромни преспи сняг; друга колона във фронт, и тя влизаше в изоставения Ташкесен (английските лекари до тая сутрин бяха там, но щом снарядите и безброят куршуми завиха и запищяха над селото, те го напуснаха); и трета, по-тънка, по-рехава колона, към височините над Дауд-кьой, които руснаците бяха успели да овладеят още сутринта, както малко по-късно бяха овладели и южния фланг, та сега, от север и от юг, бавно се придвижваха насам, сиреч към скалистия гребен, който пазеше тъй важния проход към Камарлийската долина.

И все пак най-ожесточена, най-възхитително дръзка бе средната колона, разгънала се в подножието в гъсти вериги. Тези вериги пълзяха една след друга нагоре, в снега; техният рев извираше, сливаше се с рева на турските баталиони, с неспирните пушечни залпове, с грохота на оръдията, с пукането на шрапнелите, със свистенето на картечите, на митральозите, със стенанията, с непрестанния барабанен бой и острия метален вик на тръбите.

- Изключително... изключително, паша! - повтаряше надвесилият се, очарован Барнаби и гледаше удивен, с големи момчешки очи хората, изкачващи се пряко сили по хълма. Те се проваляха на всяка крачка, завираха се и се криеха в дълбокия сняг, надигаха се и все приближаваха. Върху тях не преставаха да стрелят. Стреляха и те.

- Вижте дима!.. О, димът е забележителен! - викаше Фреди. - Като пара... Някакъв воал или саван... Да, да! - Лицето му беше просветнало, придобило постоянния, насмешлив израз. - Пишете, Френсис! - извърна се той към кореспондента на "Таймс". - Пишете... о, това е вдъхновение!.. Пишете ли?.. С последни нечовешки сили те възлизаха към нас, а безплътният дим на барута ги обгръщаше като смъртен саван...

- Престанете, Барнаби! - извика неочаквано вън от себе си Бейкър; това, че го нарече Барнаби, че откри в гласа си неприязън, изненада най-първо него.

- Охо? - дигна редките си вежди Фреди.

- Извинете... Вече ме хващат дяволите! Но и вие, наистина... - Махна с ръка.

- Предайте на подполковник Емин бей да засили с още две роти фланга си, майор Кямбъл! - рече той на един от щабните си офицери, комуто бе възложил да се грижи за северния сектор на фронта. - Ел Шемзи, вие слезте при втора батарея. Само картеч, картеч... и шрапнели... непрекъснато! - разпореждаше се той, като ту дигаше, ту сваляше бинокъла си.

Наблизо зачукаха куршуми. Той се сви зад скалата. Так-так-так - биеше оловото. Всички се бяха прикрили, освен Барнаби.

- Приберете се... по-скоро - развикаха се.

Фреди като че ли нарочно се бавеше. Показва смелостта си, гледаше го Бейкър.

А на северния сектор дивият вик все повече се разпалваше.

Някой изкрещя.

- Стрелковият баталион отблъсна московците!

- Слава на аллаха!.. Слава на аллаха!..

- Гледайте, гонят ги! - викаха англичаните.

- Храбреци... храбреци! Погледни, Фреди!

- Докато тях не погнат - засмя се широко Барнаби.

- Но ние наистина вече...

- Защо нервничите, паша? Не, Френсис, по-добре не отбелязвайте това.