Стефан Дичев - Пътят към София

Докато в салона се върна Сен Клер. На устните му тоя път нямаше усмивка. Той се спря при вратата.

- Позволете да съобщя едно току-що получено известие - каза безстрастно той.

Сюлейман учудено дигна към него глава.

- Кажете, драги майоре.

Другите също се заизвръщаха.

- Какво?.. Радостна новина?..

Сен Клер не смени изражението си. Само очите му станаха неподвижни, докато казваше:

- От тая сутрин неприятелят атакува с три елитни дивизии ташкесенските възвишения. Те са единствените, които пазят тила на вашата арабаконашка армия.

От смайване в салона никой не помръдна. След гробовната тишина Сен Клер каза:

- Край на илюзиите, господа.

Думите му бяха заглушени от неистовите викове на Сюлейман:

- Армията... маршале! - скокна той от дивана. - Петнадесет хиляди... двадесет хиляди... Още сега! Пашалар! Пашалар!.. Тръгвайте! Ударете пък вие в гърба им!.. С цяла сила... в гърба им!.. Умрете, но унищожете до крак и трите им дивизии... всички, всички неверници... В името на аллаха и на неговия пророк!.. За славата на падишаха... нашия баща... Аллах... - викаше с все сила почервенелият като брадата си Сюлейман, тичаше от паша на паша, разтърсваше го, прегръщаше го и го заклинаше да умре за правата вяра.

- Аллах!.. Аллах!.. - кънтеше червеният салон на мютесарифството и скоро цялото мютесарифство, околните казарми, лагерите на дошлите вече части от подкрепленията на Сюлейман, турските махали и надлъж и нашир из града, дето имаше мюсюлмани, диво, ожесточено и страховито ревяха:

- Аллах!..

- Аллах!.. Аллах!.. - ечаха настръхналите снежни върхове над Ташкесен. А от подножията им, дето като на длан се виждаха тъмните редици на атакуващите руснаци, друг рев извираше и бучеше:

- Ураа!..

Хиляди пушки трещяха. Оръдейни гърмежи разтърсваха земята. Снаряди и гюллета прелитаха в гълъбовия простор, свистяха, виеха, пукаха се и носеха смърт.

Смърт, навсякъде смърт. И барабанен бой. Тръби. И пак гърмежи... Фюуу... фюуу - свирят куршумите на Кринките, на Берданите, на Шнайдерите и Пибоди-Мартините... Четирифунтово бронзово оръдие изреве отдалеч... стоманен Круп разтърси земята... и тряс!.. тряс! - пръскат се снарядите. Проточва се предсмъртен вик. Някой пада... друг по очи... трети разкъсан.

- Аллах!..

- Ураа! Ураа! - пълзят и се носят нагоре редиците. Открити. Не като тия зад скалите и в окопите. Газят в снега. Затъват. Подкрепят се един друг и отново нагоре.

- Ураа!..

Докога ли ще издържим, мислеше като в треска други път спокойният Валентин Бейкър. И какво става с Аликс? Няма ли да дойдат най-сетне тези проклети подкрепления, които поисках на Шакир?

Беше изпратил помощника си да моли за още два полка. Увещанията по телеграфа вече не помагаха. А от тая сутрин, в паниката си, турците и сами бяха прекратили телеграфните съобщения. Безумци! Страхливци!.. Все пак надеждата му беше в Шакир. Само да не се вслушва в другите. Да не започне пак да отлага. Два дни му бе предоставил за изтегляне на войските - той обеща. По някакво щастливо стечение руснаците им дадоха още един ден отсрочка. Цели три дни! (Бейкър все още не знаеше, че през тези три дни негошевският лагер бе по-малоброен и от неговия и че едва късно снощи пристигна главната колона и Гурко). Но възползувал ли се бе Шакир? Крайният срок бе нощес да изтегли армията; направи ли го? Всичко би минало леко, без жертви и рискове. В тъмнината аз бих се измъкнал към техните ариергардни части. А сега пак трябва да чакам нощта. Нощта! Ще я дочакам ли наистина? И затова бе писал на Шакир. Настоятелно. Предупредително. С раздразнение, което вече не можеше да задържа. Не се ли изтегли тая нощ, всичко ще пропадне!..

Той погледна часовника си. Минаваше обяд. Цели три часа, откак руснаците започнаха атаката. Половината му хора са извадени от строя. Но нима това е истинското сражение? Нали чувствува и вижда, че Гурко все още разучава къде да стовари удара си или пък чака нещо? Какво очаква наистина той? (Бейкър бе налучкал: руското командуване все още нямаше сведение за ужасната съдба на Дандевиловата колона и все забавяше атаката, та да изчака нейното спускане от планината, сиреч смяташе да стисне едновременно и здраво клещите зад турската армия). Не, Шакир не може да не разбере вече, че трябва да бяга. След като чува канонадата... Тая нощ... последният срок е тая нощ, да. Но де са подкрепленията му, та да изтрая дотогава? Не го ли е намерил Аликс, мислеше той все по-трескаво, оглеждаше хълмовете, даваше заповеди на притичващите един след друг адютанти, наблюдаваше неприятеля и чакаше.