Стефан Дичев - Пътят към София

- Очакване, което може да бъде фатално.

- Само аллах знае - каза Шакир. - Както е писано... - Той видя ироничното изражение на англичанина и се опомни. - Разбирам загрижеността ви. Всъщност вие сте прав. Но вие живеете в нашата страна и трябва да знаете, че тук нещата са по-иначе, Бейкър. Аз не смея. Има заповед да остана тука.

- Но тази заповед е да се биете, а не да чакате... да бъдете окончателно обградени... Вие трябва да изтеглите хората преди всичко, за да продължите борбата!..

- Все още нищо не знаете за нас - усмихна се горчиво Шакир. - Хората... Ако щете, борбата... какво значат. Нищо не значат. Тук не е Европа, приятелю. Тук никой не дири смисъла, не разсъждава. Има заповед в името на султана. В името на султана - повтори той, спрял се насред палатката. - Според нашите закони, такава заповед е свещена и може да бъде отменена само от друга заповед. А вие искате да изтегля армията без...

- Аз искам да спасите армията! - рече озлобено Бейкър.

Безсмислено, ще си върви. Ще се бие, докато може. И кое ми пречи да се оттегля след това с моите хора на юг? Да. А тук нека си чакат.

Каза:

- Щом е така, всеки ще изпълни дълга си.

Разбра ли турчинът какво се крие зад думите му? Защо трепна? Защо го гледа с отчаяние?

- Помислете за миг как бихте се чувствували в моето положение, Бейкър!

- Извинете за откровеността ми, ваше превъзходителство. Аз никога не бих могъл да бъда във вашето положение.

- Не сте готови да се пожертвувате?..

- Готов съм - каза Бейкър. - Не от авантюризъм съм тук. Но аз съм готов да се жертвувам, когато има смисъл.

- Лошото е там, че с ума си и аз мисля като вас...

- Шакир!

- О, да! И изобщо... Не, не, трябва да се намери някакъв изход. Или не знам.

- Позволете ми да ви предложа.

- Говорете, приятелю.

- Дойдох тук, паша... уверен бях, че ще ви убедя да започнем още в тоя миг изтеглянето. Не знам как ще се развият утре събитията. Аз самият не мога да кажа колко ще издържа на руския натиск... Е добре, не оправдавам, но приемам съображенията ви. Изчакайте и утре. И вдругиден. Но ако до другиден, осемнадесети, не се получи телеграфическа заповед от маршал Сюлейман в какъвто и да било смисъл, вечерта започвате изтеглянето. Вечерта. Към полунощ ще се присъединим към вас и ние. Съгласен?

Шакир се колебаеше.

- Съгласен? - повтори Бейкър.

- Добре. Съгласен.

- Мога ли да приема това за окончателно?

- Имате моята дума, Бейкър.

- Благодаря ви.

- Би трябвало аз да благодаря. И изобщо, не мога да изкажа...

Бейкър се засмя.

- Ще го сторите, като ми изпратите утре призори няколко баталиона подкрепления. И поне за още две батареи моля - прибави той сериозно. - А сега трябва да бързам.

- Чакайте! Ето кафето.

Англичанинът изпи кафето, ръкува се и щеше да тръгне, когато неочаквано Шакир го прегърна.

- Няма да забравя какво вършите за нас - каза той развълнуван и просълзен.

За тях ли върша аз това или за нас, питаше се Валентин Бейкър, докато линейката го носеше надолу по заледения склон на планината. Пак трябваше да спират, да подкрепят конете или да слагат камъни пред колелата; а един път линейката така неудържимо се подхлъзна, че той се видя до самата пропаст и изтръпнал от ужас, проклинаше и службата си, и това нощно пътуване. Но когато стигнаха в равнината и после заизкачваха възвишението към хан Беклеме, той пак се попита: за тяхната страна ли върша аз това? Отново виденията от "старото добро време" го обладаха и той отново се сравняваше с Френсис Дрейк - пирата на пиратите, бащата на империята... О, само да знаеше Фреди какви мисли ми минават през ума, веднага би ме нарекъл сухопътният пират в линейката!..

Когато най-сетне стигна своя лагер и потърси двамата, които бе оставил да го заместват и да бдят, казаха му, че полковник Аликс обикаля позицията, а Барнаби още от вечерта спи в палатката си.

Развиделяваше се вече. Неприятелските огньове все тъй разпалени светеха и като гледаше през бинокъла си, Бейкър неволно потръпваше и си мислеше с тревожни предчувствия за утрешния ден и дали изобщо щеше да има други ден след него.

- По-добро не може да се желае, пашалар! Явно, московците са изгубили ума си и сам аллах ни ги дава в ръцете сега! Тоя път не ще им се размине, не! Тоя път ние така ще ги притиснем, че те дори не ще сварят да избягат! - говореше възбудено, с радостно тържествуващо изражение върху червенобрадото си лице главнокомандуващият Сюлейман пред командирите на пристигналите части от тъй дълго очакваните подкрепления. Както го изискваше обичаят, той ги беше поканил на кафе в червения салон на мютесарифския конак, но сега не преставаше да им развива своите планове, тъй като обичаше да държи речи и сам се опиваше от тях. Поканени бяха и неколцина англичани, членове на тукашната военна мисия, начело с началника й сър Лайонел Харис, един спокоен, възрастен мъж албинос, на когото външността повече подхождаше за пастор, отколкото за генерал. Сен Клер седеше вляво от генерал Харис. Джани бей беше седнал зад куция, отрупан с ордени Осман Нури паша. До вратата, най-нисък по чин и очакващ заповеди, стоеше прав адютантът Амир.