Стефан Дичев - Пътят към София

На Бейкър бяха предоставили някакви шест баталиона, още толкова ескадрона кавалерия и десетина оръдия. Това беше всичко. За негово щастие позицията, която трябваше да отбранява, беше непристъпна. Огромни каменни гърбици и върхове препречваха плътно и деляха Ташкесенската равнина от равнината на Камарци, сиреч от тила на Шакировата армия. Единственият път, който се виеше между тях и водеше към Арабаконак, беше стръмен, хлъзгав. По двете му страни, както и по околните височини, войниците от Босненския и Албанския баталиони продължаваха да се окопават в дълбокия сняг, в скалните гнезда, в гъстите горички и все по-здраво да укрепяват пътя по цялото му протежение... Ала сега, като гледаше неизброимите неприятелски огньове, Бейкър беше смутен. Ще издържи ли наистина? Не е ли прав Мейтлън, че руснаците бяха дали мат на Сюлеймановата стратегия и че всичко е загубено?

- Да слизаме, господа!

Докато вървеше надолу по пътеката и даваше разпорежданията си на баталионните командири как да усилят своите сектори, той чувствуваше, че въпреки всичките приготовления нещо остава незавършено.

- Господин Френсис - извърна се той към един от мъжете, дребен и мургав, с пъргави движения и неспокоен поглед. Ако не бе облеклото му, късата мешинена шуба и най-вече мешиненият каскет, лесно би могло да бъде взет за турчин. Френсис беше единственият кореспондент, останал на фронта, след като започнаха студовете. Но затова пък той не представляваше кой да е вестник, а "Таймс".

- Заповядайте, генерале?

- Внимавайте утре за нашия Барнаби, Френсис! Уверявам ви, твърде много джентълмени у нас повече ще се заинтересуват какво е вършил наследникът Фред Барнаби по време на сражението, отколкото за самото сражение!

- Кой злослови тук за моя сметка? А, вие, паша, естествено, че вие... Не го слушайте, Френсис. Той скромничи. Това си е негово сражение. Тулон или Аркол. Уверен съм, че иска да ви напомни за себе си...

- Пак изгуби мярката, Фреди!

Барнаби се наведе и се взря в лицето на приятеля си.

- Чудно! - каза той. - Толкова време вече, а не можахте да разберете... Мярката съм аз, паша!..

Те продължиха надолу, бяха забравили неприятелските огньове или пък се преструваха, че са ги забравили, и се смееха. Един от офицерите, Текерей, весел кавалерийски капитан, който дотолкова се възхищаваше от началника си, че като него си бе пуснал малка, остра брадичка, разкопча подплатения си с кожи шинел и запя. Гласът му беше хубав, висок и школуван и в песента се говореше за "Юниън Джак". Това развълнува англичаните.

Но Барнаби каза:

- Аз пък ще изпея за "Веселия Роджър"! Моля, моля, и той си е наше знаме! - рече Фреди и пусна гласа си, несмущаван от ръмженето на Мейтлън, който протестираше, че вече наистина се прекалява.

Песента за пиратското знаме припомни на Бейкър старите завоевателски времена, потушеното въстание от чичо му сър Томас Бейкър, собствената му служба в Нагпур и Месопотамия и постоянната цел на живота му: да заслужи похвала от своята кралица; да остави името си в историята на своята страна. Както Дрейк, сети се той неволно за "железния пират", бащата на империята.

О, не като него, разбира се - много по-скромно, много по-незабележимо и доколкото го изисква времето, но Бейкър също вършеше своето дело; една брънчица, макар от огромната верига, с която страната му обхващаше света... Но при условие, че наистина спася армията, помисли той; а щом помисли това, изведнъж се сети какво трябва още да направи. На всяка цена да се срещне с Шакир. Да го убеди. Тая нощ.

Те стигнаха в укрепения Ташкесен. В селото се бе разположила арабската конница. Докато офицерите, посрещнати от прегърбения доктор Джил, обикаляха къщите, дето се помещаваха сега болниците на Червения полумесец (там лежаха стотици и стотици ранени, премръзнали и болни от тифус, които турското командуване бе изоставило, а и нямаше с какво да ги извози отвъд височините), докато разубеждаваха четиримата английски лекари, които твърдо бяха решили да останат в руски плен, нежели да изоставят своите ранени, Бейкър извика настрана полковник Аликс и приятеля си Барнаби. С няколко думи той им обясни, че се налага да иде при Шакир още този час, отклони желанието на Фреди да го придружи, каза да бдят за неприятеля, защото не е изключена някоя нощна атака, качи се в една линейка и придружен от двама ординарци на коне, без да извести останалите офицери, тръгна към Главната квартира. Нарочно беше избрал да пътува с линейка, тъй като смяташе да спи по пътя. И наистина, щом минаха превала и вдясно от шосето върху белия сняг тъмно се очерта огромният, двукатен хан Беклеме, една истинска каменна крепост, в която бе заповядал да се настанят две роти стрелци от баталиона Ченгери, генерал Бейкър се излегна на носилката легло. В тъмнината той забрави и отвращението си от мръсната възглавница, и страха си от всевъзможни зарази. Скоро се унесе и за известно време силно захърка, люлян и тласкан от линейката. Но някакво препятствие ги накара да спрат. Той се събуди, погледна през прозорчето. Бяха в равнината на Камарли. Преди да попита какво става, тръгнаха пак. Но вече се разсъни и предишните мисли се върнаха в ума му. Барнаби бе казал на кореспондента: "За него Ташкесенската позиция е Тулон или Аркол"... Милият Фреди! Той винаги измисля нещо... Тулон или Аркол?.. Уви! Нито Тулон, нито Аркол. Дълбоко в себе си Валентин Бейкър съзнаваше, че Ташкесенската битка щеше да бъде само един отчаян опит да се забави напредването на победителя, едно страшно усилие да се даде време на победения да избяга... Какво ли ще пише Френсис в неговия "Таймс"? Щеше ли да разбере дълбокия смисъл на предстоящото сражение или ще види само маньоврите, само атаките и контраатаките и кой баталион е бил по-храбър от другия, и как изпитаната британска стратегия и тактика заедно с високата класа на един генерал, който е отдал себе си в служба на нашите приятели... О, знам всичко, всичко знам! - каза гласно Бейкър.