Стефан Дичев - Пътят към София

Сен Клер се поклони.

- Съжалявам, че разговорът ни получи такъв завършък, господа.

- Ние не съжаляваме - рече Позитано.

Той тръгна с майора да го съпроводи до изхода, а Леге продължаваше да стои до прозореца и да гледа как вън вали снегът. Щеше да замине... колкото се може по-скоро ще замине; ще се махне оттук. Ще си подам още сега телеграфически оставката, мислеше той. Нека Марикюр се оправя по-нататък, аз не мога... Не, не искам. Виторио ще рече: но ние трябва да се борим. Борбата ми е, че си отивам, мислеше Леге, отивам си, след като загубих всичко...

Незапомнената от години снежна буря, която втори ден бушуваше над Етрополския балкан, все повече се засилваше. Снегът валеше на огромни лепкави парцали, брулеше и шибаше на всички страни, затрупваше всичко. Горите се огъваха, крещяха и виеха. Дори и долу, в закътания сред скалите лагер на главните Дандевилови сили, дето сега се бяха приютили доведените от доктор Цариградски българи, вятърът така зловещо бучеше, хвърляше цели грамади сняг и сриваше палатките, че огньовете отдавна вече не горяха. Всеки се беше притиснал до другия, свил глава под платнището или ямурлука, зъзнеше и се кръстеше или псуваше, или се шегуваше с мъчителното си положение, но най-многото мислеха за ония горе на превала. Защото втори ден вече, откак на откритото за стихиите планинско било се намираше псковският полк, усилен с баталион воронежци и четири оръдия от донската батарея. Последната вест, която се бе получила от командира на полка, беше от 18 декември, четири и половина часа сутринта. Полковник Зубатов пишеше простичко:

"В поверения ми полк 520 души са извън строя. От тях 170 замръзнали. Числото на заболелите нараства. Поради бурята невъзможно да запалим огньове. Чакам заповед".

Чака заповед. А генерал Дандевил изпращаше заповеди една след друга. "Върнете се веднага", "Заповядвам веднага да се приберете в главния лагер!"... Куриерите или се изплашваха насред път; или във виелицата не намираха затрупания от снегове авангард; или сами замръзваха и не се завръщаха вече.

Уплаха и отчаяние беше легнало върху офицерите и войниците, пък и върху българите, дошли да помагат. Какво ще стане с ония горе? Не ги ли чака и тях същата съдба, защото и в главния лагер все повече и повече хора се оплакваха, че не си чувствуват ходилата, че ръцете им са премръзнали, или усещаха как ги обхваща някаква апатия и незабелязано се унасяха в коварен сън.

Късно следобед на същия ден някакъв унтерофицер от псковския полк със замръзнали ръце и на края на силите си и той донесе още по-ужасно известие. Зубатов пишеше: "В поверения ми полк остават не повече от по двайсетина човека на рота. Всички замръзнали умряха. Огньове невъзможни. Ако до вечерта полкът не бъде отведен от позицията, няма да остане никой".

Сега трябваше да се направи вече и невъзможното. Обявено бе, че се търсят доброволци. Явиха се шейсетина души. Подбраха измежду тях двайсет, предимно казаци, и неколцина пешеходци. Трябваше да вървят вкупом, но дадоха всекиму писмена заповед за в случай, че се разгубят. Явиха се доброволци и доктор Цариградски, и Коста. На доктора казаха, че той е нужен тук на командуването, сиреч, че трябва да остане при своите сънародници. Коста беше между онези, които похвалиха за готовността им да се жертвуват, но не ги приеха.

Как се присъедини във виелицата към групата на куриерите и изобщо как стана така, че се яви за доброволец и тръгна за към билото, макар че не бе пратен, Коста не знаеше, не разбираше и не можеше да разбере. Възможно беше всичко това да тлееше в него още от Етрополе, когато не намери псковци и се чудеше как да ги застигне; или пък се бе зародило през часовете, когато разчистваше пътя заедно със своите сънародници, а все се ослушваше в гърмежите, долитащи откъм върха на планината. Или може би причината бяха страшните известия? Не би могъл да отговори. Всичко се беше вече наслоило и усложнило, когато той видя пристигналия отгоре унтерофицер; и тоя унтерофицер не беше друг, а Мирон Потапич. А щом видя неговото изстрадало лице и чу гласа му: "Костя, отиде, пропадна полкът, Костя!..", и щом Мирон Потапич го прегърна със замръзналите си ръце, в тоя миг за него всичко се реши.

Сега той крачеше в групата, свил се в ямурлука си, целият изтръпнал от напрежение, от страх и от студ. Не знаеше къде отива, а вървеше с другите. Само си повтаряше: трябва да ги спасим.

Трябва да ги спасим, за него значеше, че трябва да спаси младичкия Иванушка, и оня смешен Мойсенко, и Фрол, който все го закачаше, и Тимофей, на когото бе обещал да го ожени за българка, и Никитка с хубавия глас. А също тъй и Егор Егорович Егоров. Той си повтаряше все техните имена и си казваше, че за тях отива, но в същото време си мислеше някак разлято и разнесено, че трябва да спаси и ротата, и целия полк. Как щеше да стане това Коста не знаеше, не се мъчеше да измисли. За него беше достатъчно, че носеха заповед. Стигне ли тая заповед, казваше си с увереност той, тя ще спаси всички.