Стефан Дичев - Пътят към София

На връщане от гробището Леге изпращаше напред файтона и тръгваше пешком. Нужно му беше време да уталожи болката си, да я скрие дълбоко в себе си, преди да го подхванат пак длъжностите му, които той сега ненавиждаше. Пътят му водеше през Куру-чешме, но той инстинктивно отбягваше да мине оттам, сякаш се боеше да не срещне бившата си годеница. Бе чул, че е арестувана от полицията, и в началото, пригласяйки неволно на майка си, изпита злорадо чувство на отмъщение. Но оттогава насетне все отбягваше да мисли за нея, макар вече да не я винеше за смъртта на дъщеря си.

Всъщност можеше ли в нещо да я обвини? Че не го обича?.. Че обича друг, една луда глава, чиито безсмислени палежи, казваше си Леге, все по-силно напрягат положението в града и не е изключено да станат причина за неизмерими последици... Не, не. Страданията го бяха накарали да прогледне. Понякога той се залавяше, че повтаря думите на Балзак, които преди смяташе безнравствени: "Обичат ли ни жените, то те ни прощават всичко, дори и нашите престъпления; не ни ли обичат, те не ни прощават нищо, дори и нашите добродетели"... О, да! Всичко е съвсем просто. Тя бе престанала да го обича, обичаше оня младеж, а нима можеш наистина да упрекнеш някого, че обича?.. Леге си налагаше и избягваше да мисли за нея.

Той избикаляше Куру-чешме, минаваше по Говежди пазар и винаги се отбиваше в италианското консулство - към онова същото време, когато обикновено Сесил идеше да взема уроци по музика от синьора Джузепина. Приятелят му го очакваше и ако имаше някакво съчувствие, от което да не боли, то беше в очите на италианеца; в тях Леге виждаше своята мъка. При все че говореха за ежедневието, за работата си и за войната, и на двамата им се струваше, като че Сесил е тук из къщата, може би горе, край спинета на Джузепина - ей сега ще изтрополи по стълбището, ей сега ще се втурне при тях.

Тая сутрин те пак седяха един срещу друг в накачения с портрети и литографии кабинет на Позитано, пиеха кафе и разговаряха за младостта, за намеренията си и как всичко се беше променило. Докато маркизът откачаше един от портретите - той самият, на младини, със светнали очи, с изострени мустаци и в униформа на капитан от почетната пожарна команда в Мола - и разправяше как е било тогава, Леге погледна часовника си и сви вежди.

- Единадесет без десет... Трябва да вървя или ще ме завари. - В единадесет щеше да дойде Сен Клер. Леге не искаше тъкмо сега да го среща; не искаше да среща никого от приятелите на ония .

- О, няма да прибърза. Той е точен - каза насмешливо враждебно маркизът. - И изобщо... но, да! Качи се при Джузепина! Много бих искал да поговорим вече какво ще правим с нашите хора... Та аз имам сто и шестнадесет души тука и някои са женени... Чувам... прочее и ти си чул... Нещата взеха да стават сериозни, драги мой!

- Да, да... сериозни... страшно сериозни, приятелю - каза замислено Леге и може би щеше да продължи, но голямата врата на кабинета се отвори, влезе слугата Паоло, топчест, в извехтяла ливрея тосканец, и рече, сякаш упрекваше господаря си, че му е нарушил спокойствието.

- Търсят господин маркиза!

Леге трепна.

- Сен Клер ли? - попита той приятеля си; слугата бе известил на родния си език.

Позитано бързаше да закачи пожарникарския портрет.

- Изразявай се изчерпателно, Паоло! - смъмра го той през рамо. - Англичанинът ли е?

- Не е англичанинът, господин маркиз.

- Не е ли?.. Дявол те взел! Няма ли да кажеш най-сетне кой е?

- Един турски офицер, господин маркиз.

- Не, не е оня, драги мой... Някакъв турски офицер - рече съчувствено Позитано. - Не, не, аз ей сега ще го експедирам!.. Или, всъщност... часът наближава... Качи се, моля ти се, качи се горе! - каза той, като излизаше от кабинета.

- Къде е тоя турчин, Паоло?

- Ей го де се е спрял пред голямата картина, господин маркиз. Сигурно си мисли, че е нашият султан! - рече присмехулно Паоло.

В салона (не тъй голям и твърде безстилен в сравнение със салона на французкото консулство) пред окачения портрет на Гарибалди, копие на детайл от картината "Слизането на хилядата", стоеше гърбом строен офицер в изхабен зеленикав шинел. Нещо в него се стори познато на Позитано; и ако униформата му не беше така видимо стара и измачкана, може би щеше да го вземе за капитан Амир. Той го приближи с енергичните си крачки. - Какво желаете, ефенди? - попита по французки, а силно се съмняваше дали турчинът разбира друг език, освен своя.

Офицерът на мига се извърна. Лицето му бе брадясало. Върху едното око минаваше превръзка.