Стефан Дичев - Пътят към София

- Не... аз ще си ги взема...

Джани не го чуваше. Целият беше настръхнал.

- О! - ревеше той. - Ще ви избеся всичките аз... Пари; ако е за пари, какво ми пречи да ти ги взема, бре свиньо такава!.. Разбирам аз... разбирам ви хитрите сметчици... Да я измъкнеш ти нея... и оня да се отърве... Всичките сте московски агенти!.. Идрис!.. Хей, Мустафа! - извърна се той към вратата и младите офицери, като да стояха от другата й страна, изведнъж се втурнаха в стаята.

Радой беше занемял. Не от объркване, не от ужас - от смайване. Гласът на подивелия Джани като да кънтеше в някакви високи сводове и един след друг тези високи сводове се ломяха връз Радоя.

- Арестувайте го! - чуваше той ехото на озлобения глас. - Подкуп... гяури... московци... в джамията... - идеше до съзнанието му все по-слабо и по-слабо гласът. Но вече нищо не го интересуваше. Само със странно умиление той си мислеше дали там ще е дъщеря му и дали ще я види.

- Арестувайте... - каза той. - Тя е тръгнала вече... наред...

Мъчително бавно се движеше разточилата се колона от оръдия, от ракли със снаряди, кавалерийски коне, обозни коли с патрони и сухари. Ни дребничките планински коне, ни биволите, наети от околните села, ни силните артилерийски коне можеха да помогнат вече - единствено човешките ръце, които теглеха, блъскаха, носеха крачка след крачка нагоре по заледената планина тези оръдия, ракли, сандъци, коли и товари.

- Тегли!.. Раз два... Тегли - раздаваха се викове надлъж по разширената от сапьорите и лъсната от студа пътека към Чурек. Товарите се повдигаха. Няколко крачки и - хоп! - оръдието пак тръгне назад. Крясъци, викове, бързи, препречващи греди, камъни под колелата. Въжетата, прехвърлени около дърветата встрани, се изпъваха като струни. Измъчените хора поемаха дъх.

- Още малко, юнаци... хайде, братчета... мили!.. - ободряваха ги офицерите и залитаха и те един към друг.

- Още малко - обаждаше се някой. - Само до превала... И после надолу.

- Да стигнем до превала, надолу е лесно - казваха.

Пак се залавяха. Пак теглеха. Тикаха.

- Я на ръце!.. На ръце... Хайде, хоп...

Пет-шест крачки... десет крачки. И отново:

- Дръж... Дръж... - Викове. Псувни. Докато някой се строполи или диво изстене, притиснат от товара. Тогава цялата колона спираше.

- Е, два пръста! Колко е два пръста, братле... Отърва се ти, Иванич!.. Хайде, тичай при сестричките, драги, върви ти на теб... ех, върви ти...

Като се превиваше от болка, Иванич се оглеждаше за превързочните на дивизионния лазарет или за летящите отряди на Червения кръст - напред ли са; назад ли са?..

А напред или назад пееха. Сред свирепата, враждебна балканска природа диво и величаво ечеше тази весела и завличаща и мощна песен, тя се разтягаше по колоната, ехтеше, смесваше се с виковете, със стенанията, със смеха, с псувните и заповедите...

- Тегли... тегли! - чуваше се. И пак песента.

- Раз два... Тегли!..

А вятърът фучи... Фюуу!.. Сняг в очите. Ръцете мръзнат. С тия тънки шинели - майчице мила... Ако оживеем, момчета... Чакай, тегли! После ще мислим за оживяване...

С ботушите беше най-зле. Ботушите бяха тесни, все малки номера, като за деца, стягаха краката - и току, както върви, някой се олюлее, присегне надолу и се прекатури до насипа.

- Ами ти какво, Пархомий... Раничко е за почивка!.. Върви!

- Краката... вцепениха се... ваше благородие.

- То е от ботушите, Пархомий. Хайде, хайде, гълъбче, хайде!

Но Пархомий не искаше да стане или не можеше да стане и тогава негово благородие псуваше като последен казак.

- И моите крака вече не ги чувствувам - намесваше се някой от войниците.

Други казваше:

- Вижте пък аз отпред ботушите как съм ги разпрал...

- Умен си, Брошка! Умен си, братко! - викаха. И сякаш подбудени от виковете на командира си, войниците ругаеха и те. Но интендантите. Ругаеше интендантите и той. Докато се сетеше:

- Хайде! Задържаме цялата колона... Ставай, Пархомий!

Дигаха Пархомий, помагаха му. А той едва крета. Мине се половин час и легне пак.

- Да чака санитарите - заповядваше ротният.

Отминават. Не могат повече да се занимават с него. Иначе всички ще налягат. А къде е върхът!..

Между това мъглата отново се сгъсти. Вятърът се усили. Стъмни се. Дойде нощта.

На един от завоите, тесен, остър корниз край отвесна скала, едно от тежките оръдия се подхлъзна, увлече хората, премаза едного, осакати трима. Другаде, напред, коне се подплашиха, прекатуриха се по острия склон наедно с казаците, които отчаяно дърпаха за поводите. Другаде пехотинци, отклонили се за минутка, затънали в пряспа... Като по някакъв телеграф това всичко се предаваше по колоната и се знаеше.