Стефан Дичев - Пътят към София

- Е, защо си дошъл? - рече нетърпеливо Джани.

- Ида да се оплача, бей-ефенди.

- Какво? Да се оплачеш ли?

- Някакви хора, представили се за ваши агенти, са арестували дъщеря ми.

- Има такова нещо, чорбаджи.

- Не разбирам, бей-ефенди.

- Арестували са я, защото аз заповядах да я арестуват.

Радой разпери престорено изненадано ръце, приведе леко рамене и спря острите си, трескави очи в присмехулните и неприязнени очи на полицейския комендант.

- Не, не разбирам, наистина... Някакво недоразумение?..

- Хубаво недоразумение - рече беят. - Тя ако не изкаже оня, ние жените по други начин ги бесим! - прибави той.

Радой сети, че коленете му се подкосяват.

- Бей-ефенди! - рече той глухо. - Право да ти кажа, не разбирам за кого говориш. Кого трябва да издаде дъщеря ми? Кой е той? Нищо не разбирам, бей!..

- Тъй ли! На, прочети тогаз! - грабна Джани от масата и тикна в ръцете му някакъв лист.

Радой наистина не разбираше защо му дава тоя лист.

- В чантата й го намерихме. Писмо от него. И ей това бележниче тук... записвала си... Ще го прочетем и него. Ще видим на какво си учат дъщерите богатите наши поданици...

Радой не беше виждал бележника; нищо не беше виждал... Той отдалечи писмото от далекогледите си очи и го зачете. Четеше как ненавижданият от него Андреа обича дъщеря му - и я вкара тук! - проклинаше го, а проклинаше и нея, и себе си, и Джани бей, и целия свят.

- Ами че тази записчица няма никаква дата - хвана се той като удавник за сламка. - Пък и прощавай, но изглежда ми съвсем детинска работа, бей... Ами че с хартийки ли се прави любов... И вие знаете, бей-ефенди, тя с французкия консул... нали такова... знаете.

- Знам, чорбаджи! И знам повече, отколкото ти мислиш, че знам!

Разпространило се е вече! Но какво?.. Аз трябва да я извадя оттука. Само че как, как?

- То и в самото писмо се казва, че не са се виждали, бей... Ето, вижте!.. И няма адрес!.. А като няма адрес, може някой да е подхвърлил писъмцето - въпреки всичко упорствуваше той. - Тъй де... уж от името на оня... А тя нали е жена... Знаеш ги жените, бей-ефенди!..

- Стига! - прекъсна го грубо Джани. - Жените са си жени - дяволски изчадия. Ние с тебе пък по мъжки да си приказваме... Какво го усукваш ти? Че нали твоят син ни каза, дето тя се е виждала с оня.

- Как, моят син?..

- Ти на ударен ли ще се правиш! Я да се махаш от тука... Сам синът ти е казал, че е ходила при него... Сложихме хора да я следят!.. Е? Ако ни беше завела при разбойника... Но сега тя вече му е съучастничка, проумяваш ли го това! Ние война водим - какво си мислиш ти? Сега тя или ще каже, или... знаеш й наказанието! - рече заплашително беят и така неудържимо и злокобно се разкикоти, че от тоя смях косите на Радоя настръхнаха.

Филип... и тоя път пак Филип!.. Радой диреше някаква опора, някаква надежда в ума си, но в ума му не се раждаше нито една-единствена плодовита мисъл. Ето какво се е случило и защо Филип не смее да ме погледне, казваше си само той. Ето докъде ме доведоха... Планове!.. Турция ще преобразува!.. О, ще го изгоня от дома си! Ще го натиря, от наследство ще го лиша... Един грош няма да му дам - некадърник, подлец! Срещу родната си сестра да иде... Но щом взе да мисли за пари, той се сети, че парите винаги му бяха отваряли всички врати. Малко ли османлии беше подкупвал - за данъци, за мита и налози. И защо сега да се сеща? Нали идеше с това намерение - торбичките със златни лири твърдо издуваха двата джоба на палтото му и тежаха.

- Бей-ефенди! - каза той с престорено угодлив и примирителен глас. - Не знам... не споря... Но и да има нещо, бей, детинска работа е то... Все може някак да се нареди.

- Ще се нареди, като каже къде е оня! Нас московците държавата ни искат да заграбят... Няма вече жени - мъже, наред!..

- А може и да не го знае, бей... Искам да кажа... Ето тук аз нося някоя друга жълтица - бръкна той в единия си джоб, извади кожена кесийка, сложи я на масата. - Двеста и петдесет са! Сега лирата върви сто деветдесет и два гроша, бей!.. Прибавете ги към наградата си... и... А ето и още толкова, бей - от уважение към вас!..

Джани погледна парите, примижа, погледна него.

- За мен ли ги даваш!

- Ако речете... за вас да бъде, бей-ефенди...

- И двете торбички?

- Още толкова ще донеса! Пуснете я само... Жена е... неразумно същество... не разбира... И още ще донеса, бей.

Лицето на Джани, та чак до ушите, силно беше почервеняло.

- Подкупваш ме... а? - изрева внезапно той.

Сбърках - този е от лудите, изтръпна Радой.

- Не, не, бей... не подкуп... уважение!

- Подкупваш ме, свиньо гяурска!.. Вярата ми искаш да осрамиш в тия времена... Ние война на живот и смърт...