Стефан Дичев - Пътят към София

- Ой, ради бога! - кривяха лица и се хващаха за гърлата войниците. - Че това вино ли е... отрова ли е... Огън.

Но виното веднага ги сгряваше. Ободряваше ги. Очите светваха.

Някои викаха:

- На негово благородие дайте...

Други:

- Лакома свиня си ти, братко!.. Стига толкоз... За теб ли само са го донесли братушките!..

Някой успяваше да издърпа от ръцете на лакомата свиня дамаджаната. А другите започваха да броят на него:

- Едно-две... - До пет. - Стига! Стига!

Селяните гледаха, подсмихваха се и бяха горди. Говореха си помежду и с войниците. После се хващаха и те да тикат оръдията. Но войниците не ги оставяха.

- Не, не... ние сами... Вие вървете... вижте пак торбите, братушки... И дамаджаните, хей!

- Чудно вино - говореха. - Съживи ме...

Селяните климаха. Обещаваха. Отиваха. Някои се връщаха, някои не се връщаха.

Така мина целият ден, докато привечерта стигнаха най-сетне превала. Тук студът беше вече нетърпим. Понякога през мъглите и ниските облаци, които вятърът ту събираше, ту разкъсваше, от другата страна на планината и долу се виждаше далечното, блеснало в предвечерно слънце Софийско поле. Там някъде в равнината, под снега, беше София. Тя се струваше на измъчените люде като обетована земя и те я гледаха, без да я различават, кръстеха се и се питаха един друг кога ли най-сетне ще стигнат дотам. Защото слизането надолу към Чурек, за което по целия път говореха като за нещо желано и леко, сега внезапно се видя, че е двойно по-трудно от изкачването. И оръдия, и снаряди, и коли, и коне, та дори и хора трябваше да бъдат буквално спускани с въжета. Едно оръдие се прекатури в бездната.

След него две коли с муниции и още едно, което хората спряха с телата си. После заслиза кавалерията. Конната артилерия. И пак изтърваха ракла със снаряди; тя се плъзна по наклона, а един от войниците, заловил се за теглича й и не успял да отскочи, увисна на него. Той прояви необикновено присъствие на духа, смелост, ловкост. Стотици очи следяха затаено и безпомощно как постепенно се придвижва към спирачния лост с надежда да го дръпне. Оставаше му още едно последно усилие и той би бил спасен, защото раклата приближаваше гладка, удобна за спиране площадка, но неочаквано предното колело се натъкна на камък, раклата подскочи, завъртя се, прекатури се и затисна под себе си войника.

И така, цели две денонощия по-късно от предвидения в диспозицията срок, първите роти от авангарда на главния отряд най-сетне се спуснаха в заетото от слаби казашки части село Чурек. А първият и вторият ешелон все още не бяха достигнали превала. Генерал Гурко с целия си щаб отдавна вече беше в селото; хората на полковник Сердюк и генералщабните офицери разузнаваха усилено дефилето към Потоп и околните височини и се мъчеха да отгатнат открито ли е от турците появяването им и ако е открито, какви сили съсредоточават срещу тях.

Откак загуби дъщеря си, консулът Леге ходеше всяка сутрин на гроба й, стоеше до бялата могилка с плувнали в сълзи очи и душата му потъваше в спомени. Колко весела беше тя!.. Всеки ден измисляше по нещо ново... и се смееше... И как обичаше да пее! Беше пред очите му: съвсем мъничка, в зелена рокличка, с розови кордели в косите. А как бе песничката? Толкова отдавна не я е чувал... "Има за рибките едно училище в морето, там учат библията и добрите маниери"... Така беше... така... "О, о! Малка рибке със златните люспи, избърши добре носа си в карираната кърпичка и дръж изправена перката на гърба..." Той седеше на пейката, гледаше купчината сняг и не мислеше за смъртта с предишните философски категории, а мислеше за смъртта като вечна раздяла и мъчително силно искаше да има отвъден свят, дето тя да е сега и той някой ден да я срещне.

Нещо решително се бе променило у Леандър Леге. Не това, че бе застарял и косите му силно побелели. А някаква вътрешна, дълбока промяна. Той сам я чувствуваше и съзнаваше, че тя именно е важната за него. Беше загубил устоите на живота си. Разумността на своите принципи. Кое е справедливо от гледището на историята, на търпимостта, на законите и обичаите?.. Той не можеше да се отдръпва вече настрани, да гледа, да размишлява, да преценява и отсъжда, както преди. Беше вътре в страданието; знаеше вече какво е да страдаш и страдаше. Сега той не искаше да бъде обективен, нито да дири причините и закономерностите на събитията. Във всичко той виждаше само сблъскването на две необозрими от човешкия разум сили - на силата на светлината, на живота и на силата на мрака и смъртта. Неговата Сесил беше весела и радваше всички, а човешките изверги я бяха завлекли в някаква барака и я убиха... Какъв смисъл имаха тогава всички обяснения?