Стефан Дичев - Пътят към София

Но това лице... Позитано не можеше да повярва.

- Вие! - извика той.

Беше Андреа Будинов, Той се насили, усмихна се дръзко. Но в дъното на очите му имаше тревога и печал. Погледът му мина на слугата. Позитано разбра.

- Тичай да си гледаш работата, Паоло! Не си ли виждал турчин... стар познат... Е? - рече той, щом слугата излезе. - В тая униформа. Остроумно!

- Не е моя заслугата. Имаше един... просто направих като него.

Андреа махна превръзката от лицето си.

- Не я нося за удоволствие - каза той.

- Предполагам - каза италианецът и погледна към високия часовник в ъгъла на салона. Единадесет без пет. Не, оня няма да дойде по-рано. Те са побъркани на тая тема. Върна погледа си. Срещна очите на Андреа. Дали не го гонят и е влязъл да се укрие? Ама работа! Как да постъпи?..

- Е, господин Будинов! Тоест, господин поручик?.. И турско име ли имате? Откъде взехте тези дрехи? - питаше едно през друго той, за да прикрие смущението си.

- Ако ви дотрябват за маскиране, при вехтошарите - рече Андреа, но чувствуваше се, че умът му е зает с други, трескави мисли.

Внезапно той каза остро:

- Вие, разбира се, бихте могли да ме издадете...

- Е, да, да... разбира се!

- Разбира се?

- За бога! Не ставайте глупав, Будинов!.. Пари ли?..

- Не, не...

- Да ви укрия?

- Не!

- Е, предавам се! - разпери ръце Позитано. Почувствува облекчение, но и малко срам: не му иска да го укрива.

- Но по-скоро!.. След малко тук ще бъде Сен Клер!..

- Сен Клер? - Устните на Андреа се изпънаха, в очите му се запали такова озлобение, че маркизът неволно рече:

- Без недомислици, Будинов... Умната! Казвайте, какво искате от мен?

- Помогнете на едно лице, консуле! Спасете го!..

- Баща ви? Чух, че не е откаран...

- Баща ми... то се знае. Но баща ми е мъж, господине! Той ще издържи!

- Вие... за госпожица Задгорска!..

- Моля ви... В името на ония разговори... на човещината - говореше глухо и отчаяно Андреа. - Застъпете се за нея... измъкнете я от ръцете на тези зверове... Вие ги знаете! Знаете ги! - разтрепера се той, гледаше го право в очите и настояваше, сякаш не бе дошъл да моли, а да заповядва.

- Трудно е... трудно е, млади човече... И нима вие мислите, че аз не съм кроил? Всичко се усложни... О! Какво направихте вие... И ето сега! Ето!..

Лицето на Андреа стана кораво и зло.

- Кажете, че не искате! Че ви е страх! - Той нахлузи с отсечени движения превръзката си. - Забравих, че сте приятел на вашия Леге... Да, преди... друго беше преди! Но сега вече пръста си не помръдвате... И изобщо сбогом! Сбогом! Издайте ме на Сен Клер - това по ще ви отива... Да, да! Едно са вашите думи, друго са делата ви! - викаше той безразсъдно високо и без да слуша Позитано, който го дърпаше и казваше, че ще направи, каквото е нужно, и да млъкне най-сетне, да го чуе какво му говори, разгневено тръгна към изхода.

Внезапно Андреа се закова на мястото си. Смаян, той гледаше човека, който стоеше във вратата на кабинета, и също тъй втренчено, изумено го гледаше.

В този миг входното звънче силно задрънча.

- Майорът! - пребледня Позитано. - По-скоро... върви да не те завари! - поведе го той към задния вход. - И слушай - рече той тихо, когато излязоха в дворчето. - Чуй ме поне сега! Каквото е по силите ми и свръх силите ми, ще направя... Но не мога да ти кажа... сам знаеш... А ти се пази... внимателно пипай... прикривай се... наближава! Има слухове, че руските части са минали Балкана!

- Истина ли?.. Консуле, истина ли?

- Слухове още, Андреа. Подробности не знам...

- О, господине!.. Научете поне къде е затворена!.. Ако знам къде е...

- Ела утре, Андреа... Или по-добре през нощта ела. Ще обмислим подробно. През тая, малката вратичка.

Кога влезе Сен Клер, кога се ръкува с него и тримата седнаха в кабинета - на всичко това Леге вече не отдаваше никакво значение. Мислите му бяха погълнати от Андреа и той го виждаше в една нова светлина, която разкриваше човек съвсем различен от оня, който той си беше представлявал. О, да! - сега ми става ясно, мислеше той. Но какво му бе ясно и какво всъщност можеше да бъде ясно Леге не се запитваше. Загубил способността си да размишлява и да анализира, нещо, което беше вършил цял живот, той сега се оставяше безволно само на чувството си. А неговото чувство му казваше, че Виторио е добър, че Сен Клер е лош и че Андреа, когото бе видял преди малко, обича Неда така, както той самият никога, никога не бе я обичал... Това го порази. Но то му разкри и загадката, пред която дни наред вече се беше спрял. Ето защо го обича и тя, каза си той и за първи път не се почувствува засегнат и излъган.