Стефан Дичев - Пътят към София

Като се държаха един до друг, в средата пешеходците, напред и край тях казаците, хората напредваха мъчително бавно. Снегът беше мокър и мек, беше дълбок и те затъваха до кръст в него. Първите пробиваха път, задните търсеха слепешком пъртината и все тъй слепешком се диреха един друг, защото освен въртящия се сняг нищо друго не виждаха. "Дръжте се! Дръжте се!.. Да не се разгубим, братя!" - викаха постоянно. Но ураганът мигновено грабваше, разкъсваше и удавяше в своя непрестанен, ужасяващ и затъпяващо равен вой и изплашените човешки гласове, и дивото цвилене на конете.

Коста също викаше: "Дръжте се! Не се разгубвайте!.." В началото той внимаваше да повтаря думите все по руски, сякаш се боеше да не познаят, че не е от изпратените. Но постепенно умът му някак престана да се подчинява. Той крачеше инстинктивно, залиташе, падаше, надигаше се ужасен, че е изостанал, че се е отделил и че се е загубил... И тогава викаше диво, безумно; крещеше нещо, но какво и той не се чуваше, гласът му умоляваше да не го изоставят, да го чакат... и че го е страх без тях, че е загубен без тях... Той разперваше ужасен ръце. Втурваше се да ги гони. А навсякъде все същият безумно въртящ се сняг. И някакви бели привидения... Докато докоснеше заоблената мокра задница на кон; или купчина сняг връз някое рамо или гръд... ръце, които опипом го срещаха.

Ами как ще намерим ние полка? Наистина, как ще го намерим ние, запита се той, след като все тъй изтощително бяха вървели час или два и той вече с мъка движеше краката си. Навоите му бяха мокри. Влагата достигаше до партенките. При това някак неусетно се бе стъмнило. Стъмнило? Той не можеше да разбере как така е тъмно, когато навсякъде край него се виждаше все същият бял, ужасен и сега зеленикаво проблясващ сняг. Достраша го. Изплаши го тъмнината - тая призрачна тъмнина с ледените светлинки в нея, която му говореше за ада; ужаси се, че в тъмнината наистина не ще намерят полка - като че ли, преди да се стъмни, виждаха добре и навред, а сега нощта им пречеше. Не, няма, няма да ги намерим, разколеба се той. Защо тогава тръгнахме? Защо само напразно тръгнах и аз?

Щом си зададе този въпрос, той веднага почувствува как в него нещо откликна: не трябваше да тръгваш!.. Вярно е, че не трябваше да тръгвам, каза си той все под влияние на тоя изплашен вътрешен глас. Ами че аз имам семейство; жена ме чака... и Славейко... и друго дете ще се роди... Защо аз? И защо всъщност тъкмо аз тръгнах? Ами ако изостана... Ето, изморен съм вече... задъхвам се... И задъхвам ли се? - че аз едва вървя... Другите са с коне, тяхната работа е лесна (той бе забравил, че още неколцина като него крачат пеш...) Ами ако замръзна... Той раздвижи ръцете си. Побутна през плетените ръкавици пръстите си. Бяха изтръпнали; сториха му се безчувствени. Не, не безчувствени. Ето, като стисна, ги усещам. Той пак се опита да ги свие, да стисне едната ръка с другата. Едва усети натиска. Не може да бъде, смая се и се ужаси той. Как... пръстите ми? - не може! Че аз какво ще правя без пръсти.

Ами дюкянът... О, господи, Света Богородице, повтаряше и се молеше в душата си той. Всичко, всичко може друго, но ръцете ми... Как ще си изхранвам семейството аз?..

Силен порой на ураган го захвърли на една страна, прекатури го и той целият потъна в снега. Беше дотолкова изтощен, че за миг, без да се усети, той се отпусна... отпусна се... Колко хубаво е да си отдъхне. Никакъв студ... Наистина никакъв студ... Но те ще отминат, сети се той. Братушки! Братушки, надигна се ужасен и се втурна. Къде са, залиташе и нищо не виждаше. Къде сте, братушки, чакайте, не ме изоставяйте!.. Не ме изоставяйте! - крещеше той вън от себе си от страх. В нещо се блъсна. Някакъв крак.

Вкопчи се отчаяно в него, в човека, който беше на седлото. Какво? Какво? - привел се, ревеше оня на руски. Стигнахме ли?.. Не мога, братушка... Не мога - викаше Коста и тичаше и се влачеше, вкопчил се с последни сили, а тъпо сещаше, че кракът на казака се изплъзва от безчувствените му пръсти. Хайде! Хайде! - чу той. Нещото дърпаше. Оня го дърпаше нагоре. Качвай се, крещеше казакът и псуваше и пак го дърпаше. По-скоро де!.. С отчаяни и сетни сили Коста се покатери на коня. Ямурлукът му пречеше. Той го отхвърли на една страна, освободи крака си. Прихвана с ръце казака. Затвори очи. Сега, където щат, да го закарат, нали се е хванал здраво... Здраво... здраво ли се държи? Онова безчувствие , което сещаше напреди в пръстите, неусетно запълзя нагоре, към китките, и по-нагоре, към лактите... Той здраво стискаше, олюляваше се заедно с казака, не се откъсваше от него... Как ще намерят полка, питаше се той отново. Наслуки ли?.. И все пак, не вече това го занимаваше. Занимаваха го ръцете му. Занимаваха го ходилата, оголилите се от ямурлука и от палтото колена... бедрата, които леденият вятър пронизваше... Странна и страшна слабост го бе обхванала. Той чувствуваше, че нещо става край него. Казаците бяха достигнали донякъде - до билото - приближили се бяха един към друг, крещяха, ревяха с все сила и едва се чуваха... А гласовете им вече съвсем смътно достигаха до Коста. Едните да вървят на изток, другите да вървят на запад по билото; и да стрелят, да стрелят непрекъснато... Защо да се разделят? Защо едните да вървят на изток, а другите на запад? Защо непрекъснато да стрелят?.. А, търсят полка, сети се Коста... Моя Иванушка търсят... и Мойсенко... Егор Егорович... А дали са живи те? Дали ще умра и аз?