Стефан Дичев - Пътят към София

Щом се попита дали ще умре, на Коста изведнъж му стана тъжно. Стана му тъжно, че хората умират, а тъжно му беше и за самия него. Но най-тъжното бе, че жена му и Славейко щяха да го чакат, а той никога нямаше да се върне. Ако не бях тръгнал тогава, сега не бих замръзвал тук, мислеше той, вцепенен и без да помръдне. Но тогава и Иванушка, и Мойсенко, ако не бяха идвали тука, и те нямаше да умрат, разсъждаваше той за приятелите си и за себе си, като че ли и те, и той самият бяха вече умрели. Чудно, чудно, мислеше, от толкова далече да дойдат... За нас да дойдат... и да се сприятелим... и ето, наедно сега... Дали ще ги жали и тях някой? Ще ги жалят... всекиго някой го жали... И той започна да изрежда в ума си кои от приятелите му братушки са женени и кои имат деца и родители... Но после се сети за целия полк... И само един полк ли? Колко много... много майки и бащи, и жени, и деца изреждаше пак той в ума си и си представяше полкове след полкове, които никога нямаше да се върнат в своята земя, и виждаше в далечната земя безброй бащи и майки в черно, и братя, и жени, и деца.

После изведнъж се сети пак за своите... само за своите... За целия си дом... И как е било там винаги, откак се знаеше... Ах, мамо, мамо... и гроба ми няма да знаеш къде е, мамо... А баща му още тогава каза... ох, защо да спомня за тогава. Трябвало е! Народ е това. И чуждите са дошли да помагат... и само тъй ще заслужим, повтори той нечии думи, но чии бяха тези думи, де ги бе чул не си спомняше... Или може би Климент ги е казал, спря се той. Не, по му се струваха слова, каквито Андреа изричаше... Отечество, свобода... Какво е това отечество и свобода, попита се той. Усмихна се... Устните му бяха втвърдени вече, а той се усмихваше и сълзите му замръзваха в очите му, като си мислеше за своето възкръсващо отечество и за свободата... Ех, ех, не я дочаках аз... И какво пък, всички ще умрем някой ден... добре поне с нещо да сме заслужили... Но за Женда ме е жал, жал ме е за нея, жал ме е... и за сина... ще расте без мен... все без мен и дали ще се спомня... а другото, тъй ще се роди, без да го видя, и то никога, никога няма да ме види, помисли с последна въздишка и някак отдалечено той, сякаш си вземаше сбогом с далечните, любимите; после студът скова и сърцето му и той умря, като продължаваше да стиска със замръзналите си ръце непознатия казак.

Застанал на височината над Ташкесен, генерал Бейкър напрегнато броеше през силния си бинокъл неприятелските огньове, които светеха по насрещните Негошевски възвишения. Край него сънародниците му сдържано разговаряха и пушеха. Турските командири мълчаха. Нощта беше студена, светла, вятърът бе отвял мъглата и многобройните руски огньове се виждаха съвсем ясно.

- Не, невъзможно е наистина да се прочетат - свали бинокъла Бейкър. - Един път ги броя хиляда, други път ми се струват двойно повече...

- Тогава да вземем средното - рече Барнаби.

Капитан Файф, млад човек, помощник на военния аташе в Цариград, изръмжа нещо като "по дяволите" и каза:

- Положението е ясно. Хиляда да са. Сложете по двадесетина души край всеки огън... Е, сър? - извърна той лице към генерала.

- Вие сам го казахте, Файф. Положението е вече ясно. Там наистина има най-малко двадесет хиляди души!

Сврелият се в кожуха си полковник Мейтлън прогърмя със своя плътен глас.

- За руснаците е известно, че обичат шаха... И това ми прилича на мат, господа!

- Вие като че ли сте готов вече за бягане, Мейтлън? - рече Фред Барнаби.

- Не се лъжете - рече Мейтлън.

Ако това беше шега, тя наистина беше духовита и се понрави на десетината англичани. Те весело се разсмяха. Като не разбираха езика им, турските командири се раздвижиха, заизвиваха към тях глави и продължиха да мълчат.

Тези разговори и шеги бяха и приятни, и неприятни на Бейкър. Лесно им е на тях! Никаква отговорност. А какво да предприеме той?.. Сега, след като ставаше ясно, че опасенията му (за които неведнъж бе предупреждавал Шакир и бе пращал тревожни телеграми в София) стократно са надминати, нему се падаше горчивият жребий да спаси Арабаконашката армия. Защо той да я спасява? Защо именно той, а не Реджиб или Мехмед, или Мустафа - все генерали, паши и всезнаещи - тъкмо те, които със своята самоувереност бяха задушили многократните му предупреждения, че казашките части в Чурек не са разезди, че руснаците са намерили някакъв неотбелязан на картите път през Балкана и че наближава буря, която може да помете всичките им усилия. И сега тази буря бе надвиснала. Предстоеше да се развихри. Но Шакир и помощниците му пак не проумяваха до дъно опасността. Още по-малко я проумяваше Сюлейман, който си седеше в София и само един дявол знаеше какво вършеше там.