Стефан Дичев - Пътят към София

Той само от време се заслушваше в разговора, който водеха Сен Клер и Виторио. Не че беше безинтересен. Напротив. Сен Клер потвърждаваше слуховете, че руски части са преминали по неизвестни пътеки Балкана - макар че, според него, те бяха само един-два казашки полка, които имали за цел да смущават тила и може би да ограбват селата. Но докато го слушаше - за това, че тоя човек вече му вдъхваше отвращение, - Леге чуваше само лъжите. Защо е той такъв, питаше се Леге. Какво цели той. И какво толкова убеждава приятеля ми, та Виторио категорично и грубо отказва? Леге се вслуша в разговора им. Консулите да подпишат някакво общо изложение до своите правителства, с което се иска покровителство и защита на прогоненото от руската армия турско население. Как, и аз ли трябва да подпиша това, стресна се той. Хитро измислено. Няма съмнение кой му е авторът.

- Аз също отказвам - рече той.

Сен Клер се извърна към него. Очите му бяха студени, и презрителни.

- Защо, драги консуле?

Защото не мога да защищавам хора, на които моралът им е убийството, Сен Клер.

- Извинете. Вие сте засегнат.

- Да. И аз съм засегнат.

- Аз се прекланям пред вашата мъка, господине. Но въпросът е принципен. Ние се намираме пред един фатален завой на войната...

- Излишно е, Сен Клер. Въпросът наистина е принципен. Аз бях миналата година по въстанието тук... и вие сте били. Тоя народ, българският, е подложен на изтребление и унищожение вече векове. Всяко дете - като моето клето дете; всяка жена, всеки мъж, ако щете, попаднал в ръцете на тези скотове, го чака същото... Долни страсти... Мръсен фанатизъм... Презрение към човека... презрение към човека. И аз да подпиша, да кривя душата си, да лъжа и да заблуждавам в името на търпимостта, на справедливостта и международното право... Не! Не, господин майор.

- Това ли е последната ви дума?

- Да... Всъщност и още нещо имам да ви кажа. Вие сте наредили да бъде арестувано едно лице... една позната на всички ни и високо интелигентна млада жена. Аз протестирам най-решително, господин Сен Клер!

- Аз също! - рече веднага и остро Виторио.

Сен Клер изкриви устни.

- Мислех, че вече не се интересувате от нея... Особено вие, господин Леге!

Леандър стана бавно от коравия стол и приближи прозореца. Изтънелите му рамене потръпваха.

- Аз се интересувам само от факта, господин майор. Аз си представлявам само какви издевателства...

- Въпросното лице е под моя лична заповед, господин консуле. Давам моята дума, че никой не я е докосвал с пръст. Това е едно.

Виторио побърза да каже:

- Моля за вашето разрешение в такъв случай. Искам да я посетя.

Сен Клер не го и погледна. Той от минута на минута стаяваше все по-презрителен.

- Това е едно, казах. А колкото до протеста ви, господин Леге!

- Към който, казах ви, и аз най-решително се присъединявам - рече пак Виторио, но и тоя път англичанинът не му обърна внимание.

- Колкото до протеста ви - продължи той със злорадство, което вече и не прикриваше. - Мисля, че тъкмо вие нямате никакво право... Вие, господине, сте издали пред бившата си годеница поверени ви тайни като на представител на приятелска държава.

- Как смеете...

- Смея. Поверените ви лично от мен сведения за пристигането на главнокомандуващия например... за броя на подкрепленията - каза дръзко, наслуки Сен Клер, като внимателно наблюдаваше консула.

Тръпчива, нездрава червенина изби по пепеливите страни на Леге.

- Тя бе моя годеница - каза той най-сетне. - Но вие сте я принудили да направи такива признания... Принудили сте я. С каква цел?..

- Моля, моля - спря го с най-ироничната си усмивка майорът. - Разбирам интимните ви мотиви. Но това не е попречило на младата дама да предаде веднага всичко на господин Андреа Будинов, понастоящем обявен за извън законите, а брат му, шпионинът доктор Будинов, да ги отнесе на руския щаб! Изобщо, господине, вие сте били обект на един добре замислен и добре изпълнен шпионски план!..

Леге изпъшка безгласно, сложи ръце в джобовете, сви се и се обърна към прозореца. Измамен! Измамен до дъно!.. Но колкото и да си го казваше, той не искаше да го повярва, защото отвращението му от Сен Клер бе така силно, че поглъщаше и огорчението, и озлобението му. При това той си представи Неда в техните ръце. В същото време пред очите му изплува и брадясалото, отслабнало лице на Андреа. Защо страдат те и двамата? Ако наистина са го мамили, защо е било? Имаше нещо по-високо, по-голямо, и той го досещаше, но сам никога не беше го изпитвал и затова не можеше да го нарече.