Стефан Дичев - Пътят към София

Пак моите фантазии, продължи в себе си той и нарочно наричаше фантазии мечтите си. Ако кореспондентът беше Маргарет, о, тогава съвсем други мисли щяха да занимават ума ми сега... Веднъж сетил се за американката - последния лъх на истинския живот, който въпреки всичко го влечеше, той не можеше вече да се откъсне от някогашното си преживяване. Твърде скромно, твърде незначително в сравнение с приключенията, които бе имал, преди да я срещне. Ала в тъмнината на линейката, която все по-често спираше по стръмния планински път, нему бе приятно да си припомня за хубавата кореспондентка и той с копнеж си я припомняше.

- Какво има? Защо спряхте пак - изправяше се той от време на време на прозорчето.

- Хлъзгаво, ваше превъзходителство отвръщаше неизменно, с все същия безразличен глас единият от ординарците. Другият клюмаше на коня си.

Малко преди полунощ, когато Бейкър отново задряма, линейката стигна най-сетне Камарци.

Още сънен, Шакир се ръкува с него, навлече и шинела си, защото в палатката бе студено, и посочи ниското столче.

Бейкър остана прав.

- Извинете. Наложи се да ви докладвам веднага.

- Да събудя ли Реджиб и останалите?

- Вие ще прецените.

- Кажете тогава... Или, една минутка... Майоре, заповядайте да донесат кафе! - извика той на адютанта, който дежуреше пред входа на голямата палатка, останала му от маршал Мехмед Али.

- Моля, говорете - каза той и се прозя. - За руснаците ли?

- Тъкмо за тях, ваше превъзходителство.

- Оставете тоя официален тон, драги Бейкър... Кажете, кажете! Накъде се движат? Колко са? - питаше командирът на армията едно след друго, на тласъци, сякаш едно след друго, на тласъци прогонваше съня, който все още не го оставяше.

- Срещу нас, на Негошевската планина, има не по-малко от двадесет хиляди.

Шакир окончателно се разбуди. Продълговатото красиво и къдробрадо лице се издължи още повече. Тревога засвятка в острите му очи.

- Двадесет хиляди - повтори той. Мъчеше се да се овладее, а всъщност още по-силно се вълнуваше. - Проверена ли е тази цифра, драги приятелю?

- Това е, което видяхме, Шакир. Уверен съм, че зад възвишенията, към Потоп и Елешница имат още части. Най-малкото да пазят фланга си, да, простата логика го казва.

Турчинът мълчаливо тръгна от единия до другия край на разхвърляната палатка. Светлината на фенерите го посрещаше и изрязваше ту на едната, ту на другата стена бързи, нервни сенки. За миг той се спря при картата, погледна я, вдигна лице към Бейкър и каза:

- Вие имахте право...

- За прехвърлянето?..

- Да. Но и да бях повярвал тогава , аз не бих бил в състояние да отделя необходимата войска. Да, да, вие сте свидетел, Бейкър. Какво остана от моята трийсетхилядна армия? Стопи се. И с какво разполагам сега? Половината.

Той направи няколко крачки, приближи масата, запали късо чибуче, всмукна дълбоко. Бейкър мълчаливо го гледаше. Не изпитваше съчувствие.

Шакир продължи:

- Научавам се, че и откъм Етрополе сме били застрашени... Една колона е трябвало да премине и оттам... Само една щастлива случайност - тази снежна буря оня ден... Те са целели да откъснат пътя ни и на изток. Да, да! Слава на всевишния, размина се. Днес ми докладваха, че колоната на Дандевил се е върнала в Етрополе... Но тия, Чурекските? В моите сили ли беше? Главнокомандуващият е в София. Известен е. Той има свободни войски. Подкрепления чака - всеки ден. Де са най-сетне тези негови многообещавани подкрепления?.. Той е трябвало да се занимава с кърпежите и със запушванията. А какво става? Какво вършат?.. Ето резултата - двадесет хиляди, казвате вие. Ако тези двадесет хиляди се озоват в гърба на моята армия, това направо е катастрофа! - прибави той с разстроен глас и не толкова смисълът на думите, нито дори тяхното обилие, тъй необичайно за сдържания други път генерал, а тъкмо този разстроен, изплашен глас беше, който най-неприятно изненада англичанина.

- Изтеглете армията - рече Бейкър.

Шакир присрещна погледа му, но не отговори.

- Изтеглете я, докато е време - настоя Бейкър. - И докато все още имате свободен път към Панагюрище и Пазарджик.

- Но вие знаете изричната заповед на главнокомандуващия, приятелю мой! Трябва да стоим тука. Да чакаме трябва!..

- Какво да чакаме! - извика с остър и възмутен глас Бейкър. (Тулон или Аркол? О, ето какво предлагат хората - да чакаме). - А ако не дойде тази заповед? - попита рязко той. - Телеграфните съобщения със София са прекъснати.

- Ще очакваме през Панагюрище... през Златица...