Стефан Дичев - Пътят към София

Да, така сложно се бе заплело всичко, че докато слагаше прането в панера и после тръгна да простира, тя не виждаше нито една светла искрица в тоя черен лабиринт.

Тодорана я спря.

- Не излизай тъй, душко, потна си, ще се поболееш.

- Да умра по-добре - рече тя.

- Ах, да чуе майка ти, бог да я прости!

Старата слугиня грабна от ръцете й панера и отиде към двора, а Неда, безволна и облекчена, остана при кухненската врата. Ето кой единствено й съчувствува в тая къща! На тая простодушна слугиня само може да се довери... Да умра! Да... може би най-добре ще е, ако се простудя и умра, наистина... По привичка тя затърси в паметта си героиня, като нея да е страдала и тъкмо така безизходно да се е предала на смъртта. Светът на мислите й я посрещна, приюти я и тя запрелита от книга към книга, докато изведнъж съзна, че все пак всичко там е далечно, чуждо - и любовта, и смъртта, - а че тя е жива, че не трябва да се дава на отчаянието си и че въпреки всичко не може да не помогне на Андреа, защото опасността, която го застрашава, е по-голяма от всеки други път.

По кого да го предупреди? Може би по старата слугиня?.. Или някой от чираците? Или Чарли, секретаря на мисис Джаксън? Тя беше неблагоразумна и доверчива към хората, когато се отнасяше за нея, но сега се отнасяше за живота на Андреа... Само аз мога... не, никой друг, никой! Ще издебна, когато Филип се е залисал в нещо... да, той тая сутрин и без това е малко особен... в стаята си стои, горе се качва... Ще пусна старото си палто и шала от прозореца... измъквам се незабелязано и нека ме стигне! Но как ще се върна? За миг тя се изплаши, като си спомни как я бяха срещнали миналия път... Ще я бият пак, ще има крясъци, викове, мръсни думи... Да става, каквото ще! - рече си тя с упоритостта и твърдоглавието на баща си. Ако искат след това да ме изгонят, да ме убият... Та те и така ще ме убият, щом ме пращат във Виена... да ме женят там като някоя селска мома...

Тя се изкачи по стълбата, влезе в стаята си - като го нямаше вече оня, насрещния, те пак я бяха върнали в нейната стая. Гърдите й лудо туптяха. А долу брат й беше излязъл от стаята си и разговаряше в отвода с мис Далайла. Тя съвсем ясно чуваше гласа му. Питаше би ли могъл да влезе при господарката й... Какво съвпадение! Само да влезе при нея и се измъквам. А защо, защо да се връщам? Кого имам вече аз тук? Не, ще остана с Андреа... Не в онова долно заведение, не - и той самият не иска да седи там, чувствувам го!.. Ще избягаме двамата. При руснаците или където и да е... О, ще се свърши с моите мъки най-сетне - с всичките ми мъки ще се свърши, веднъж само да се махнем от града...

С непохватна бързина тя облече пътническия си костюм, натъпка в чантата си малко бельо, пешкир, две-три скъпоценности, които можеха да им послужат, сложи дневничето си, майчината си снимка, неговото писмо, отвори внимателно прозореца и погледна. Тодорана простираше в задния двор. В съседния двор майката на Андреа цепеше трески и малкият Славейко й помагаше да ги събира. А преди къщата беше пълна с мъже... Да й се обадя ли? Да й кажа ли?.. Много искаше. И знаеше, че ще я успокои. А я досрамя; почувствува се виновна, изплаши се. Тя пусна палтото, шала, чантата си. Сега вече няма връщане. Затвори бързо прозореца, потърси пари за файтон и внимателно открехна вратата на стаята си. Брат й не беше вече в отвода. Дали е влязъл при кореспондентката? Тя заслиза, като трепереше с цялото си тяло и се ослушваше. О, колко съм страхлива! Добре, че са затворили вратата към коридорчето. Като кога такава непредпазливост от него!..

Тя прекоси тичешком отвода, излезе, изтича за палтото си, забради се, промъкна се към портата и щом се озова вън от къщи, огромен товар се смъкна от гърдите й. Свърши се! Свърши се! Друг живот започвам - нов живот... О, Андреа, мислеше трескаво тя и бързаше към мястото, дето обикновено спираха файтони, ако знаеш какво е за мене този миг. Не, не! Напразно те черних аз; не си ти такъв; дори и преди не си бил такъв, въпреки че си ги вършил всички тия... Та аз нали те заварих... беше навън, в студа... и аз... о, колко съм безсъвестно лоша аз! А тази жена, дето я ненавиждам и ревнувам, та нали всъщност всичко на нея дължа, казваше си Неда със самоотречение, което бе почерпено от книгите, но което отговаряше на мига, на чувствата й. В същото време тя се обръщаше и все поглеждаше към къщи. Не е ли открил? Не тича ли след нея?..

Единственият файтон беше зает, но за нейно щастие наблизо имаше закрити с чергила двуколки. Тя се втурна към първата.