Стефан Дичев - Пътят към София

- Аз просто се осведомявам, Задгорски... А по въпроса: пред нея нито дума. Дайте й възможност да го потърси пак...

- Не знам... тя наистина е така разстроена...

- Е добре, кажете й утре сутринта, че се удвоява наградата за Будинов. Кажете й, че предстои претърсване на всички къщи. Тя ще се изплаши и ще иде да го предупреди...

- Ще наредите да я проследят, нали?

- Каквото трябва, ще бъде направено.

- Но пак много ви моля, майоре! Само да не й се случи нещо... баща ми...

- Но вие изглежда не вярвате на моята дума, Задгорски! - усмихна се Сен Клер. Какво го интересуваше него сестрата на Филип. Важното беше да залови оня. Да го залови! И не само защото Андреа Будинов беше съучастник в шпионажа на брат си и защото подпалваше един след друг тъй важните за армията складове, но главно защото (Сен Клер беше фаталист) така щеше да се прекъсне най-сетне непрестанната поредица от неуспехи, които от месеци вече един след друг се трупаха, и може би най-сетне съдбата благосклонно щеше да се обърне пак към него.

- Е, това е. Довиждане, Задгорски! - рече той неочаквано и рязко сви в първия сокак, почувствувал пак острата мъчителна нужда да остане сам.

Неда изживяваше мъчителна нравствена криза. Много неща й се бяха случили наведнъж; понякога съвестта й така остро си задаваше въпроса, честна ли е нейната любов към Андреа или е престъпна, че тя се разкъсваше от мисли, чувствуваше се лоша и виновна, беше на края на нервите си.

Когато на другия ден брат й подхвърли за удвоената награда и че предстои претърсване на всички къщи, тя изслуша думите му, без да го погледне, и продължи работата си в кухнята механично, сякаш всичко, което той говореше, не я засягаше ни най-малко. Както и преди, домакинството й тежеше. Тя не виждаше нищо привлекателно в него. Но го вършеше с упорство и нарочно избираше по-трудната и според нея, по-унизителната работа, та да се измъчва сама. В същото време тя ясно съзнаваше, че усилията й са безплодни. Нравствените угризения идеха отвътре, нищо не можеше да ги заглуши.

Докато привършваше прането и с все сила извиваше и изцеждаше над коритото мокрите тежки чаршафи, тя пак водеше в себе си оня, постоянния разговор, който бе предшествувал тъй щастливата среща с Андреа, след която тя намери най-сетне смелост да върне годежа на консула. Но вечерта дойде ужасната вест за Сесил. И от него именно час започнаха Недините угризения. Баща й млъкна и вече не я поглеждаше. А докато ровеше и диреше опора в душата си, сякаш за да се самоизмъчва, тя се запита: защо го укрива оная жена?.. Тя многократно си припомни подробностите, задния двор, през който минаха, тъмния коридор, стаичката и разговора на французки, чут през вратата, сиреч всичко, което тогава възприемаше като насън - припомни си го и разбра. Разбра къде е била и защо оная жена укрива Андреа... А това беше потресът, от която Неда и досега не можеше да се опомни.

Тя винаги бе отбягвала да мисли за миналото на Андреа. Казваше си: той е мъж. А и себе си отбраняваше така - за ония мимолетни, шеговити целувки на Хайни и Фрицл и за не тъй безобидните целувки на Леге. Но ето, че осезаемо бе срещнала това твърде близко минало; то я отврати, а от всичко най-гнусно й се струваше, че тя самата беше готова да му принадлежи (и с желанието си му бе принадлежала) в оная, същата стая, на същото легло... Колкото и да се чувствуваше унижена, тя дори и това би му простила, ако да не я премазваше с непосилната си тежест въпросът, какво е сега... Там в оная стая, дето той постоянно влиза, при оная жена, на онова легло... И то тъкмо когато тя самата бе донесла толкова огорчения на другия... и може би неволно, по някаква страшна фаталност... Тя не искаше да мисли... не трябваше постоянно да спомня за Сесил. Колчем съвестта й я връщаше на малката й приятелка, тя изведнъж избухваше в ридания и после мразеше и Андреа, и себе си... Искаше да разпитва, да знае, да се увери... В какво да се увери?.. Баща й упорито мълчеше, брат й беше саркастичен, а мисис Джаксън знаеше само факта на ужасното произшествие, но на Неда й се струваше, че ще намери успокоение едва като проникне в самата му сърцевина.

Чувството за вина, която тя ту смяташе, че трябва да изкупи, ту настървено отричаше, както и унизителната ревност, на моменти озлобена, ядна, потърсена от погнуса, други път болезнена и тъжна, разкъсваха и мъчеха душата й. Не знаеше какво да стори. А и нямаше никаква възможност да извърши каквото и да било, тъй като всички в къщи следяха всяка нейна стъпка. Не бе излизала и не я пускаха да излезе никъде. Но и това не беше най-страшното. Най-страшното беше, че веднага след коледните празници, сиреч само след десетина дни, брат й щеше да я отведе през Цариград във Виена и тя трябваше да остане там до края на войната, а може би щяха да я омъжат насила там.