Стефан Дичев - Пътят към София

Той свърши, свали прокламацията, но не прибави от себе си нито слово. За един миг селяните останаха занемели. После изведнъж огромната тълпа край Коста се оживи, зашумя, завика. Той също викаше с все сила и чак когато гласът му пресекна, разбра, че е викал "ура".

На излизане от мютесарифския конак, дето бе водил продължителен и неприятен разговор с капризния главнокомандуващ, Сен Клер видя, че се задава окиченият със знамена файтон на леди Стренгфорд. Майорът беше нервен, озлобен, бързаше да се поразходи и да обмисли всичко отначало, но навикът му за добро държание го закова на място. Той изчака файтонът да спре пред големия портал на конашкия вход, видя, че срещу виконтесата седи нахлупилият цилиндъра си до веждите доктор Грин, усмихна се привично и приближи.

- Добро утро! - каза той и климаше.

- Как сте, Джордж? - каза виконтесата, като му подаваше ръка, облечена в изящна бежова ръкавица, и внимателно слезе. - И вас ли са поканили?

- Не, не. Аз свърших... Защо? Какво има, леди Емили?

- Затруднение, Джордж.

Грин внезапно избухна:

- Затруднение... По-добре кажете вечните техни неразбории, леди Емили!.. Да сме увеличели капацитета на болницата двойно!

- Но това е само проект, докторе. Те може би ще се убедят.

- Това е направо дивотия, любезна виконтесо... Извинете. Подготвят офанзива и не дават никакви лекари, никакви медикаменти... Кажете как се нарича това?

- Учудва ме вашата разпаленост, стари ми Ралф. Като кога? - усмихна се иронично майор Сен Клер. - Мислех, че ви интересува само чистата медицина, опита!

Грин го погледна неприязнено, сякаш именно той беше виновен за турските неразбории, рече "Да вървим, леди Емили!" и тръгна.

- О, да, да! Напоследък наистина всички сме твърде нервни вече... - каза тя все с онова примирено, страдалческо изражение на лицето, каквото винаги придобиваше, щом станеше дума за войната, сети се нещо и забърза. - Довиждане, Джордж! - додаде тя; а той предполагаше, че тя ще каже, както преди: Ще се видим в клуба, Джордж...

Емили Стренгфорд настигна нисичкия, широкоплещест доктор, който я чакаше, и двамата потънаха в големия вход. Сен Клер избиколи мютесарифството и покрай синята Челеби джамия, покрай квадратната часовникова кула и стражарницата, слезе по Коллук сокаги в чаршиите. Нямаше го тук онова оживление, което бе преди. Повечето дюкяни бяха затворени (стопаните им българи все още работеха на табиите), а и в дюкяните с вдигнати капаци хората само влизаха и излизаха, защото стоките от първа необходимост отдавна се бяха свършили и селяните все по-рядко докарваха.

Сен Клер крачеше безцелно, срещаше понякога познати, отвръщаше им с кимване, с усмивка или с безсмисленото "Студено е днеска, нали?", а острият му озлобен поглед не се запираше никъде.

Всъщност след крушението на идеите му у него нямаше никаква видима промяна. Ежедневно, в клуба, при срещите му с леди Емили и другите дами, при разговори с консулите, с офицери от мисиите и кореспондентите той си оставаше все същия джентълмен, усмихнат, любезен, малко ироничен и закачлив. Ала дълбоко в самотната му душа, там дето преди властвуваше фанатичната вяра, че събитията трябва да се развият така, както той ги иска, сега имаше само ожесточение - и то се бе разраснало към всичко и към всички. Като незатихваща ледена тръпка, някаква нервност го беше обладала. Тая тръпка, тоя студ проникваше към събеседниците му мимо вечната усмивка и шеговити закачливи разговори на външния Сен Клер. Той чувствуваше, че неосъзнато все повече хора го отбягват. Но това не го засягаше. Не искаше да бъде друг.

А сега беше озлобен към главнокомандуващия Сюлейман... Та той е направо неуравновесен, мислеше Сен Клер, спомнил си някои прекалено рисковани размествания, за които бе говорил пашата. И комендантът го подкрепя; бои се да не го постигне съдбата на немеца... Некадърници, о, да - и още какви! Те забъркаха цялата каша, все повече се озлобяваше цивилният майор. А къде са му подкрепленията? В Пазарджик се събирали. Там да си ги държи... Не разбира, че щом заемат Ниш, сърбите ще се отправят насам. Да оставим сърбите, те са лесни. Въпросът е какво става съвсем наблизо, зад Балкана... Той се замисли за телеграмата, която бе получил нощес от фронта. Бейкър го известяваше, че по негови лични сведения, на които за съжаление Шакир паша не давал необходимото значение, забелязвало се някакво подозрително раздвижване по руските линии. Черкези дори донасяли, че при Чурек и при Жилява са се появили казашки части. Сен Клер вярваше, а и не искаше да вярва. Какво всъщност се криеше зад думите: казашки части? Малобройни разезди или цели стотни? Как бяха проникнали? Отгде?.. Както Шакир, и главнокомандуващият маршал Сюлейман не им отдаваше никакво значение. "Най-многото да направят някоя пакост. А възможно е просто черкезите да са излъгали вашия сънародник, очаквали са награда, - бе казал той. - Не, невъзможно е оттам да се мине... Уверете се сам, майоре, вижте картата. А да не говорим за снеговете". И Сен Клер бе видял картата, но не беше се уверил. Той познаваше Валентин Бейкър; не би пратил телеграмата, ако да нямаше нещо... Дебелоглавци! Понякога витаят привидения в главите им, а други път не можеш да намериш една предвидлива мисъл... И въпреки всичко аз не трябва да оставя нещата така. Не. Ще изпрати на своя глава капитан Джеймс със задача да разучи случая; още до обед ще подаде шифрована телеграма за Бейкър и ще му иска разяснения. Знаеше, че усилията му са безсмислени, безполезни, че след падането на Плевен всичко е загубено, а пак действуваше по някаква инерция. И защото характерът му беше такъв, че не можеше да не действува.