Стефан Дичев - Пътят към София

Но тук трябваше да спре. Целият площад бе задръстен от биволски и волски коли, между които се трупаха селяни в кожуси и ямурлуци, с лопати, с мотики, с криваци.

- Какво правите тука с тези мотики, бе? Да не събаряте църквата! - рече Коста, озадачен и раздразнен, че среща неочаквано препятствие.

- Както е тръгнало! - рече един мъжага с остър калпак и дебели мазолести ръце. - Ами ти... ти за черкуване ли си дошъл или за работа?

- То ако е за работа, чак в черквата няма да я търся де...

Но тези селяни... да не би тези селяни да са, дето брат ми ги събира? Я! Как ще се ококори тоя тук, като ме види до него... Той с все по-голямо усилие си проправяше път. Тия хора нямат край, надигаше се Коста нетърпеливо на пръсти с надежда да открие някъде сред тълпата представителната фигура на брат си. Ала навсякъде все същото море от островърхи и плиткодънести калпаци, от сиви и бозови качулки и изпод тях засмени, сдържани, навъсени и строги, мустакати и брадати лица. Нямат край, нямат край, ядосваше се той. Колко са, трябва да имат хиляда!.. И как успя да ги събере толкова хора Климент. За какво му са?.. На братушките де, за какво им са?..

Внезапно откъм черковния двор се зачу глас, който искаше да надвика другите. Коста се надигна пак, огледа тълпата. Кой вика?.. Млад, гологлав мъж, с енергично и вдъхновено изражение, беше стъпил там на стол или на някакъв камък, размахваше калпака си и нещо говореше на селяните.

- Шшт!.. Шшт!.. - зашъткаха близките и по-далечните.

- Тихо!.. Тихо, хора!.. Докторът слово ще каже...

От задните някой извика:

- По-силно, докторе!.. Не се чува...

Докторът? Как докторът!.. Изтръпнал от неочаквано съмнение, Коста се взря в енергичното, хубаво лице на човека, който говореше. Всъщност в жестовете и в изражението той приличаше повече на Андреа, а беше кестеняв и светъл като Климент. Но тоя човек не е Климент... Не, не, този човек не е брат му!..

- Чувай! - дръпна той изплашено първия до себе си. - На този ли викате вие доктора?

- На този, на кого...

- Ама няма ли други доктор?

- Тихо сега, не знам. Чакай да слушаме!

На този... И няма друг - ясно е. Но защо тогава разправяха, че е дошъл от София?.. Не, никой не ми каза: от София. Аз го казах за София, а другите казваха: оттатък... Какво съвпадение! И къде тогава ще е бати?.. Толкова дни да го търся тук, а той сигурно си е в Орхание и мене търси. Сега и да отида вече там, няма да го намеря. Тръгнал ще е с всичките. Както и аз трябваше да тръгна...

Гласът на непознатия доктор все по-ясно и по-настойчиво се вмесваше в мислите му. Коста не искаше да го слуша, смяташе да си пробие път назад, да си отиде, но селяните така плътно се бяха притиснали един до друг, зазяпани, заслушани, че мимо желанието си слушаше и той.

Докторът говореше:

- И я си помислете... помислете го! Всеки от тях има майка, баща... И жена има, и деца! На всекиму са мили близките, а още повече му е мил животът. Помислете, братя!.. Е, ако на вас ви кажат: хайде, зарязвайте всичко и тръгвайте да помагате на друг един народ... а? Кажете, лесно ли ще тръгнете... За чуждата работа, за чуждата свобода... И живот... не чуждия, а своя живот да дадеш! Ей това са сторили за нас нашите братя освободители!.. Пък какви страдания... пък какви мъки... И колко няма да се върнат от тях, а други ще си отидат половин хора... - изреждаше разчувствуван докторът и на засегнатия в своето упорство Коста му се струваше, че той нарочно говори именно така, че си е поставил за цел да го трогне и да не го пусне да си иде. - Сънародници! Братя българи! - ечеше в ушите му гласът. - Не е ли срамно да чакаме само наготово... деца имаме... внуците ни един ден ще питат: ами вие? Помогнахте ли вие? Жертвувахте ли? Заслужихте ли?.. Или чакахте на топличко... в къщи... край жените си...

Другите може... Нека. Но аз! Малко ли жертвувах - и какви сведения им занесохме... и пътеката им показахме, противеше се с някаква неприсъща нему упоритост и с последни сили Коста.

- Ето, аз няма да ви говоря и няма да ви увещавам повече... Тук не е работата за търговия, за пари... Пък и вие сте дошли, братя, тук сте... Аз само ще ви прочета, да знаете какво се чака... Тази прокламация сам генерал Гурко я е написал - към нас.

Докторът дигна пред очите си някакъв лист, а докато зачете, край Коста зашушукаха, зашумяха.

- Чухте ли, генерал Гурко...

- Тихо! Тихо да чуем...

- Генерал Гурко!

Докторът се окашля, отхвърли косата си назад, зачете високо:

- "Българи! На нас ни предстои да направим напън срещу омразните ваши поробители. Предстои ни да преминем Балкана. Вие трябва да ни помогнете да превозим през планината оръдията, да пренесем мунициите, снаряженията, сухарите. Главната ваша награда ще бъде избавлението ви от вашите вековни поробители. За вас сега е трудно, но за русите е още по-трудно. Те за вашата свобода страдат, а вие за собствената си. Ще мине тежкото време, братя българи и ще бъдете благодарни на бога!.."