Стефан Дичев - Пътят към София

- Вижте там, сложете от кашата в някое котле и за нашия братушка...

Само Мирон Потапич си оставаше негов неумолим враг. Коста го знаеше и хиляди пъти съжаляваше, че не си беше премълчал за оная злополучна лира.

Сутринта на 13 декември Коста, който нощуваше в една от къщите на избягалото от градчето турско население, беше разбуден от необичайно раздвижване по улиците. Той отмахна козяка и погледна през разтрошеното стъкло на прозореца. Сринатият наполовин зид закриваше част от пътя. Но и така видя, че минава конница. Той постоя загледан. Гледката го изпълваше с радостно вълнение. Нека идат, нека идат, мислеше той, като поред изучаваше едрите силни мъже, които ритмично се полюшваха върху седлата. Какви ги наричаше Климент, когато са все такива едри? Улани ли бяха или май че бяха драгуни... Ей ги, тези имат дълги пушки... На уланите са по-къси... а пък хусарите май че нямат пушки... Или за хусарите не съм сигурен, но тези са драгуни!.. Изпитваше момчешка амбиция да познава отделните родове войска; а още му се струваше, че има някакво особено щастие в това да си улан или хусар, или гренадир, или драгун. Той харесваше и казаците, и артилеристите. Само пехотата му се струваше малко по-долен род войска, но това не се отнасяше за псковци, един съвсем обикновен пехотен полк - него Костя поставяше и над хусарите, и над гвардейците, и над всички... А тези са драгуни, мислеше с увереност той и си спомняше какво му бе разправял Климент за драгуните. Е, тяхната като че ли е най-лесна... хем си на кон, хем си стреляш с пушката отдалече и не се месиш в ръкопашния бой, разсъждаваше Коста, докато най-сетне конният полк се източи и едно след друго се заредиха оръдията на някаква батарея.

Той вече съвсем се разсъни. Закуси набързо, с каквото му беше останало от вечерята, излезе на двора, разтърка лицето си със сняг и тръгна да пита за брат си. Но войските продължаваха да се точат и целят градец се беше събрал от двете страни на главната улица да гледа. Отвсякъде се здрависваха с войниците и се прегръщаха; и току всеки даваше я хляб, я шал ще даде или антерия... и най-често им поднасяха малки пръстени павурчета с ракия, които войниците поемаха с благодарност, кланяха се и викаха: Спасибо!.. Но какво става? Те не идат - те отиват нанякъде... Отиват!..

- Къде отиват? - извърна се той към първия етрополец, млад мъж, по-млад от него, с луничаво лице.

Етрополецът заклима. Засочи Балкана. Очите му бяха овлажнели.

- Започва ли се!.. Ама започва ли се? - разтича се Коста. - Е хайде!.. Хайде на спасиба, братушки!.. - размаха калпака си той.

- Ами псковци!.. Псковци минаха ли? Те отиват ли? - разтревожи се той.

Никой не знаеше кои са псковци и кои воронежци.

- Ако е за пехота - мина пехота, но то беше много преди конницата - казваха.

Той остави главната улица, избиколи през опустялата турска махала, втурна се към края на градчето, дето лагеруваха псковци. Нямаше ги. Е това е то, това е!.. А не можаха ли да ми кажат снощи?.. Но щом не са му казали, тогава и те не са знаели. Военна работа! Дойде заповед и хайде, заминавай... А дали ще се видим пак някога, щом са тръгнали на страшен бой - в такова време и в тая планина?.. Той пак се втурна, сега да ги догони. Тичаше към другия край на градеца. Стигна там тъкмо да изпрати и последното оръдие на последната батарея. После край него се заточиха леки обозни коли, но той продължаваше да гледа далечината. Губят се, чезнат сред снеговете. А ето я планината, огромна, възправена, цялата в мъгли и вихри... Да продължи ли? Да ги настигне? Не вижда ли какво е!.. И нима те ще вървят все по този път; и все по път. Та нали ще ги разделят по роти, ще ги пръснат във вериги, ще атакуват, ще се бият. Свърши се. А той толкова пъти им обещаваше - като идем в София... Сега те ще минат през града, а пък аз още няма да съм там. Разгубихме се, говореше си той горестно и с тая мисъл тръгна назад.

В хана, дето се отбиваше всеки ден, го очакваше новина. Докторът сутринта бил тук; канел се да върви с войската. Ами ако е отишъл?.. Но четвърт час по-късно, друг един, който знаеше за тревогата му, още отдалече се провикна:

- Бързай в черквата!

- Защо... какво в черквата?

- Брат ти е там!

Виж ти, виж ти, говореше си насмешливо Коста, като бързаше към черквата "Свети Архангел Михаил". Е вярно, той не се е зарекъл като Андреа, но тук поне няма защо да се насилва - нали все науката, та науката... Е, разбрал е той, разбрал е! Добре е за всеки случай човек да удари един кръст, казваше си Коста и си представяше как ще се смае брат му, като го види. Той прекоси малкия пазар и приближи площада пред черквата.