Стефан Дичев - Пътят към София

- За бога! Как ще можем ние? - рече изплашена и объркана Ксения. - И ето, вижте... носят ранени!..

- Какво да виждаме - кресна Бакулин. - Я по-скоро! Момчета, насам! Насам, момчета! - развика се той и като се хлъзгаше и залиташе, втурна се да помага, последван от останалите лекари и сестри.

Нямаше къща в Етрополе, в която Коста да не бе влизал с един и същи въпрос:

- У вас идвал ли е нашенец, доктор, избягал от София? - И той го описваше хубав мъж, представителен и спретнат, с мустаци - какъвто беше Климент и какъвто брат му неизменно го виждаше.

Повечето дигаха рамене. Но намираха се и такива, които знаеха:

- Има такъв доктор, да!

Или пък казваха:

- Докторът ли?.. Ами че из оня ден го виждах. Разправяше, че отивал по селата да събира още работници.

- Чакай, бе! Какви работници? Той е доктор човекът, с болни се разправя.

- Че ти не си ли, дето ги викат? - питаха го понякога.

- Бе никакъв не съм аз. Търся брат си! Разгубихме се в Орхание - и как стана, каква стана... - Коста обикновено сядаше и разправяше цялата история отначало докрай.

Един ден в хана дори му казаха:

- Днеска беше тука!

- Днеска ли! - изправи се Коста. - Къде е той? Казвай, води ме при него, цяла жълтица ще ти дам...

Но после се разбра, че докторът довел от Лопян петдесетина селяни, от каквито Дандевиловият щаб се нуждаеше, да проправят път в планината, че заминал отново към Брусен и кой ли знае къде, и че щял да се върне тези дни. Имаше за Коста нещо неразбираемо във всичките тези пътувания и връщания, нещо, което не беше присъщо на Климент. И ако непременно му е трябвало да се разправя със селяни, защо не е повикал и мене, нервничеше и се ядосваше той, тъй като работа като тая Коста наистина би вършил дваж по-добре от брат си.

Нямаше какво да прави; трябваше да чака. И докато чакаше, Коста не преставаше да навестява своите приятели от псковския полк, който лагеруваше край града.

Той вече знаеше всичко за Мойсенко, за Иванушка, за Фрол и Тимофей, за Никита Запевача. Дори и за Мирон Потапич бе поразпитал това-онова. Интересуваше се кой откъде е и как изглежда техният край; и женен ли е, колко деца има; за търговията разпитваше, кое колко струва - и изобщо за живота. Той не го правеше само от любопитство, нито само от любознателност, но и от разчувствуваност. Ето ме мен, ами че аз, дето се казва, вчера излязох от дома, и все там ми е умът, а те, горките...

Той все искаше някак да им угоди и да им бъде полезен. Ходеше да им купува тютюн от маркитантите на другите полкове. С техни пари наистина, защото неговите пари не бяха много, пък и ги пестеше. Помагаше им в кърпежа на мундирите. Все за тяхна сметка донесе им сапун, като казваше, че ризите от кирта се захабяват, а перат ли се без сапун, отиват, че се не видят... Той и ръкавици намери на ония, които нямаха. И понеже знаеше, че с ботушите са зле, донесе отнейде три-четири чифта цървули. Ала сам виждаше, че това е капка в морето, усмихваше се и им обещаваше, че в София ще намери и за другите.

Той отдавна им бе разправил за себе си всичко, ала това всичко не свършваше. Вечер, край огъня, той си припомняше гласно (с оня, смешния негов руски език, на който вече никой не се надсмиваше) за дома си, и за Женда, и за Славейко... Цялата рота знаеше, че чака дете.

Един път шегобиецът Фрол дори го подкачи:

- А как, Костя? Ти ли ще го раждаш?

- Аз, ами кой... Е, то се знае, че булката де, но нали и аз... - Той намигна и попита: - Твоята да не би без теб да ги ражда?..

Дружен смях огласи лагера. От околните огньове заприиждаха още войници.

- Костя ли е тук?.. Здравей, Костя! Здравей!

- Здравейте - кимаше той, като ги обгръщаше с веселия си поглед и побутваше кривнатия си нос, сякаш да го оправи.

- Ама той тебе, Фрол... той тебе на кукувичи яйца те насади - ръмжеше Мойсенко.

А Иванушка се червеше, криеше момичешкото си лице и все пак гледаше да е по-близо до своя някогашен пленник.

Старият фелдфебел, който стоеше отстрани заедно с намусения Мирон Потапич, неочаквано попита:

- А ти какво го чакаш второто, момиче ли?

Коста се извърна, срещна изпитателните му очи. Видя и насмешливото изражение на унтерофицера.

- Третото ще е момиче - каза той. - Сега това го чакам момче. Сега войници ще трябват на България... Ами че тъй де - каза той. - Като свърши войната, вие ще си идете. Кой ще ни пази от турците тогаз?

Нея вечер Егор Егорович Егоров нищо не каза. Ала оттогава насетне той често спираше Коста, питаше го намерил ли е брат си или пък казваше на бакарите, когато него го нямаше: