Стефан Дичев - Пътят към София

Частите на Олденбургския принц и генерал-адютанта граф Шувалов, които действуваха сега фронтово срещу неприятеля в Арабаконашкия проход, трябваше "да останат на заеманите от тях позиции и зорко да следят за неприятеля, при което в случай на отстъпление на врага, незабавно да преминат в настъпление, като го гонят по петите". Негово височество и старият, близък на императорската фамилия генерал-адютант бяха недоволни от задачата, която им се възлагаше. Те и без това не обичаха Гурко, подозираха, че той нарочно ги оставя настрана от активните действия, сиреч, че им няма доверие като военачалници, нещо, което беше вярно, що се отнася до Олденбургския принц, но не и до Шувалов. В диспозицията общото командуване на техните части и на тила бе възложено на дошлия преди няколко дни от Плевен, и по-нисък по чин от Шувалов генерал-лейтенант барон Криденер, командирът на девети корпус, и това ги правеше още по-недоволни.

Колкото до санитарните части и до дивизионните лазарети, в диспозицията се даваха най-подробни указания. Наистина, благотворителното общество на княгиня Шаховская оставаше в тила, но летящите отряди на Червения кръст се разпределяха между Веляминов и Дандевил. Ала както става с всички подробности на всички диспозиции, в последния момент дойде заповед, която отмени предишната заповед, и лекарите и сестрите на орханийския Червен кръст, дето работеше Климент, вместо да заминат за Етрополе (там той би срещнал брат си), бяха прикачени към авангарда на главната колона и тръгнаха за Чурек.

Утрото беше така мразовито и мъгливо и шосето към прохода дотолкова задръстено от войски, че линейките, с които пътуваше персоналът на Червения кръст, едва-едва се придвижваха.

Климент беше в една от задните коли, с които прекарваха медикаментите. Освен него, освен Бакулин и Григориевич, който не понасяше мъглата и се оплакваше, върху торбите с вата и бинтове, разположила се свободно и по навика си кокетно, седеше в своето кожено палто Ксения. И още една сестра имаше в линейката - мълчалива, необщителна, далеч не тъй красива като Ксения. Тя беше с три-четири години по-възрастна от нея, слабичка, руса, с хлътнали сини очи и с едно изражение в тях, за което Климент още щом я видя, си припомни думите на приятеля си: "Лед, братко; или не точно лед, чувствуваш, че там има някаква стена и че зад нея не можеш да преминеш". Тая сестра беше Нина Тимохина, приятелката на Кареев. След като работеха вече заедно, Климент не би могъл да каже знае ли за онез нещо повече отпреди. Но той бе направил за себе си едно откритие. Мълчаливата, необщителна сестра Нина с ранените и болните се преобразяваше. Той я бе виждал как по цели нощи седи край тях и им разправя нещо и как те й се усмихват мимо болките и отчаянието си. Веднъж дори я чу да пее. Ала после, като дойде втори път в палатката и поиска да я заговори, той откри в очите й пак страшния израз, озова се пред осезаемата стена, за която говореше Бакулин, и му стана болно, а се и изненада, ядоса се за нея. Как може човек чак дотолкова да обича, питаше се той, като мислеше за непознатия Павел Петрович, годеника й, останал под снега край Плевен. Та тя ще се поболее... Непрестанно затормозвано подсъзнание, съпротивителната сила на организма отслабена...

Ала сега, докато пътуваха, той не мислеше вече за нея. Нито дори за Ксения, чието присъствие в линейката приятно го вълнуваше в началото. Съвсем други чувства изпълваха душата му. Той гледаше през малкото прозорче в гъстата мъгла, дето изплуваха отделни силуети, отделни мустакати лица, навъсени, засмени, стърчаха пушки... чуваха се гласове, цвилене на коне... Отиваме, отиваме, отиваме, говореше си той. Какъв час - съдбовен, велик! И като си помисля, че нашите по това време се събуждат, без да подозират... И че Андреа сигурно още спи!.. Той се сети и за другия си брат, за Коста, и както през всичките дни, откак се бяха разгубили, смути се, разтревожи се къде е и какво е станало с него, но после си каза: и той ще е тръгнал като мен; в София ще се срещнем. Това го успокои и той пак се загледа в мъглата.

- Кой ли е тоя полк?

Бакулин погледна през другото прозорче.

- Нищо не се вижда...

- Май че са нашите съседи - изръмжа Григориевич.

- Охо! Усетихте ли как се разтупка сърцето на Ксенка? Слушайте!

- Стига, Аркадий!.. Преображенският полк е най-напред!

- Я?.. Осведомена!

- Би трябвало да го знаете, че Преображенци са винаги първи!

Бакулин направи шеговита, учудена гримаса, която в полумрака на линейката едва ли някой видя, провря глава през задното прозорче и извика: