Стефан Дичев - Пътят към София

Ала ето, че напоследък той все по-често се хващаше в мисли за измяната на Марго. Откъде бе почнала? С какво? И защо се беше случило тъкмо така?.. Не, не че съжаляваше; нито я упрекваше вече (ако имаше за нещо да я упреква, то беше, че престъплението й лиши Сесил от майка); но той неволно си припомняше първоначалното им отчуждение. Как тя захвана да мълчи... и след това го отбягваше и се заключваше в стаята си. Добре, но защо мисля за това - след толкова години?.. Глупаво е! Безсмислено!.. Беше глупаво и безсмислено, ала той продължаваше да си припомня всички подробности, все по-често се вглеждаше в себе си и някак обидно зазвучаваха в душата му майчините думи.

Тоя следобед, докато си почиваше на софата в кабинета си и четеше любимия си Декарт, у Леге неусетно изплуваха пак същите въпроси. Той държеше богато подвързаната книга, вслушваше се в гласа на Сесил, която тананикаше нещо в другата стая и разговаряше с мадмоазел Д'Аржантон, а в някакъв нелогичен ред (тъкмо нелогичността бе най-чуждото на неговия ум), той сравняваше бившата си жена с бъдещата; и сравнението го обиждаше и го тревожеше. Каква нелепост от моя страна! От къде на къде? Защо?.. Той прогони мислите си и даде ухо на разговора зад стената. Сесил казваше: "Вие, госпожице, нали пак ще живеете с нас в Париж?" Той не чу какво отговори възпитателката, но малката се развика: "О, вие не я знаете колко е добра! Щом аз я помоля... Не, не, не, на мене тя никога не отказва!"... Колко се е привързала тя към Неда, мислеше Леге. Какво ли ще бъде, като идем там?.. Като срещнем майка й... Майка й, повтори той и се почувствува неудобно. Може ли всъщност да бъде заместена майката? Той неведнъж бе разсъждавал и винаги намираше отговор съобразно своите нравствени мерки. Ала сега въпросът прозвуча на самия него, не вече във връзка със Сесил, а пак някак странно свързан с онова безпочвено сравнение, което правеше между Марго и Неда. Каква майка би била тя? Можеше ли изцяло да замести истинската майка?.. Не, и това не беше... Може би... Или не, не!.. Той не се решаваше направо да го каже, макар че го мислеше, а се попита: няма ли у Неда някаква промяна?.. Промяна? - какво общо има това с Марго, със Сесил!.. Мълчалива е, затворена; и това безпричинно... вече цяла седмица боледуване... Той бе предложил, после настоя да прати лекар, защото му изглеждаше наистина побледняла и отслабнала, но баща й само каза: "Женски болести... нека да почине някой други ден, консуле!.." Но той си спомняше, че промяната не се изразяваше само с болестта. Подозирам ли я? В какво ще я подозирам? А дали това не е някакъв каприз? Нещо му казваше: както всички жени, и тя... И той почувствува недоволство; едно мимолетно умствено озлобение, което се разтопи в упрек. Не й отива - въпреки младостта и хубостта й, тя би трябвало да му е благодарна за честта... за любовта... Недостойно и несправедливо е от моя страна! Ето и аз като другите - и като майка си - правя разлика, слагам я по-ниско от себе си... Не може ли все пак да е болна?.. Още малко и ще се нарека ревнивец; нещо, което съвсем не ми подхожда на положението вече... И нямам основание, разбира се! А ако да имах основание, бих ли я обичал след това - при моя унизителен опит. На никаква цена! И изобщо, пак моите глупости... пак оня страх , който майка ми пося тогава с необмислените си думи. Тази мисъл го задоволи, успокои го; той си рече: въображение - и то какво въображение наистина! - и продължи да чете увлечено, докато попадна на някакъв пасаж, същността на който му напомни книгата, четена предния ден. Той се надигна, намери я. Емерсон: Общество и Самота. Колко странно и какво просмукване на идеите, разсъждаваше той, различни светове, различни концепции, а мисълта за обществения човек и за дълга е намерила почва и у двамата! А как беше у Сведенборг, да, как беше дефинирано там? Преди да си отговори, той чу, че някой отвори вратата на кабинета и се обърна да види кой влиза. Срещна големите радостни очи на дъщеря си.

- Файтонджията ти донесе писмо от леля Неда! - рече Сесил, но не му го подаде, а заподскача край него на един крак, смееше се и викаше: - Само ако ми обещаеш. Искам да знам какво си пишете... Искам да знам...

- Но ти наистина си невъзпитана! - рече той строго, а очите му и цялото му изражение издаваше облекчение и самоуспокоение.

- Може, признавам... признавам, че съм любопитна - каза тя.

- Стига, Сесил!

- Сесил!.. - извика от вратата друг, строг и нетърпящ възражение, глас.

Беше мадам Франсоаз във вишневочервения си пеньоар. Девойчето веднага подаде писмото на баща си.