Стефан Дичев - Пътят към София

- Не, благодаря, госпожо Джаксън!.. Предпочитам така... да се разхождам без цел - каза с най-невинно изражение помощникът на Сен Клер и Филип чак във файтона се сети какво можеха да означават неговите думи.

До площада Кафене баши те се върнаха по същия път, отминаха мораво боядисаната Едрилез джамия и мостчето над Градската вада, после покрай Телеграфчийницата, покрай Синия конак и все по широката Войниган сокаги стигнаха голямата градина с безброя гарги по дърветата и площада пред мютесарифството, дето сега се тълпяха хиляди развълнувани османлии. На тоя площад от край до край беше строена в гъсти редици войска, със знамена, с музики. Окичени с ордени паши препускаха надлъж пред войниците и единият, най-предният, слаб, червенобрад мъж размахваше къс ятаган. "Аллах!.. Аллах!.." - огласяваше се висинето от неспирния фанатичен рев на редниците, зад тях тълпата пригласяше, изплашените гарги се виеха над дърветата и грачеха; и всичко беше така мощно и злокобно същевременно, така поразително различно и все пак напомнящо на онова, което току-що бяха преживели, че Филип неволно потреперваше от удивление и страх.

- Пристигането на маршал Сюлейман показва, че наистина сме пред сериозни събития, господа. Онова, което приемахме под резерва, като машинация на нашия приятел Сен Клер, излиза, че е в ход... Да, да, излиза, че е истина! - говореше, както винаги, загрижено и изчерпателно консулът Леге на другите двама консули, маркиз Позитано и фон Валдхарт, когато се връщаха от посрещането на главнокомандуващия.

Те се прибираха пешком, оживени и погълнати от разговора... На излизане от мютесарифството шегаджията Позитано бе подхвърлил, че разходката поддържа младостта и че който има или ще има млада жена, е длъжен да бъде млад - и като се смееха на думите му, фон Валдхарт и Леге бяха изпратили файтоните и тръгнаха с него.

Но сега политиката и сложните ходове на войната заемаха целия им разговор.

Австриецът каза:

- Аз изобщо мисля, че на тази история трябва да се сложи край!

- Край?

- Край на войната, маркизе! Плевен падна. Сърбия и тя се намеси. Е? Не намирате ли, че руската експанзия заплашва да създаде не само нова държава тук, но изобщо коренно да измени статуквото в югоизтока?

Позитано тихичко подсвирна.

- Като споменахте държава, та се сетих. Българите казват: де го чукаш, де се пука! - опита се да преведе той поговорката, но се разсмя, спря се, предложи на събеседниците си цигари и сам запали.

- И изобщо - продължи той - става ясно, любезни колега, че вашият граф Андраши... впрочем защо говоря само за граф Андраши; та вашата политика винаги е била в унисон с британската. Или греша?.. Някои дори говорят, че напоследък е сключено тайно споразумение? - подхвърли закачливо иронично Позитано.

- Ако имате предвид кореспондентите, те винаги говорят! - каза засегнато и без да го погледне австриецът.

Той всмукна от цигарата си, изпусна кълбо дим, което от студа се удвои и се превърна в малко облаче, и чак тогава прибави:

- М-да! Лично аз смятам, че европейските държави трябваше отдавна да вземат положението в ръцете си.

- В какъв смисъл? - осведоми се Леге, който съсредоточено следеше спора им.

- В смисъл... в смисъл да се ограничат тези кръвопролития.

- Би трябвало наистина отдавна...

- Не се оставяйте да ви подведе, Леандър!.. Неговият смисъл е... същият като на Сен Клер: да се ограничат кръвопролитията, тоест руснаците да се оттеглят зад Дунава, нали?.. Особено сега, след като е паднал Плевен!

- Вие пак се шегувате, маркизе!

- О не!.. Напротив, фон Валдхарт. Аз просто дешифрирам вашите идеи. Много похвални идеи наистина! При това износни за някого... да! И какво да стане с българите, ако ми е позволено да попитам? Как да се разреши техният въпрос, когато нещата са на живот и на смърт?..

- Тихо, господа! - предупреди Леге. Минаваше цяла компания от хората на барон фон Хирш. Той не желаеше професионалните им спорове да станат обществено достояние.

Те и тримата отговориха на любезните поздрави, с които ги срещнаха хората от железницата, размениха с тях по няколко любезни думи (бяха все сънародници на фон Валдхарт и Позитано), после отминаха и отново подхванаха прекъснатия разговор. Ала нямаше я вече разпалеността и дребничкият маркиз само вдигаше насмешливо рамене.

- Карате ме да се върна на предишните си мисли - каза Леге, който по-добре от другите двама разбираше, че разговорът заплашва да пресекне. - Е добре, многоочакваният маршал Сюлейман пристигна. Питам го напреди: А подкрепленията, ваше високопревъзходителство?.. Четирите пехотни дивизии и прочее?..