Стефан Дичев - Пътят към София

- О, Андреа - прошепна тя с оня глас, който сърцето му така познаваше.

И както някога, при стария геран, те пак се впуснаха в лабиринтите на любовта си. Какво ще бъде? И как ще се оженят мимо всички пречки, веднъж само да дойдат освободителите. Те споделяха взаимно мечтите си - а той й говореше за българското и че градът ще бъде столица, и че те двамата тогава истински ще дадат своето на народа си. Тя казваше: "И аз ще стана учителка като теб, нали, Андреа! Аз мога да преподавам езици; и литература мога да предавам"... А мечтите им отново ги завръщаха към тях самите. Те пак повтаряха вечните, ненаситните думи: "Обичаш ме, нали?" "Само твоя, твоя"... Ала сега двамата бяха в затоплена стая, седяха един до друг на леглото и толкова дни и нощи се бяха стремили един към друг, мъчително предсещайки блаженствата, които им бяха забранени, че целувките не ги задоволяваха вече. Той разкопча палтото й. "Андреа!" - прошепна тя, а той се поколеба, упреква ли го или го зове. Но устните й сами се предлагаха; цялата тя се предлагаше - изведнъж той я сграбчи, прекатури я на леглото и като се задъхваше и говореше: "Защо да чакаме... моя си! Моя си, нали?.. Защо..." Зацелува я с опиянение, със страст и трескаво, умело заразкопчава корсажа й. Пламнала от срам, тя повтаряше: "Оная жена ще влезе..." - и инстинктивно отблъскваше ръката му. А устните й, гърдите и цялата тя пак се стремяха към него.

- Ето я... иде! - ужаси се тя, защото вън се бяха чули стъпки. Чу се и писклив глас.

Беше папа Жану.

- Защо седиш в коридора?.. За тебе работа няма ли? - каза остро той.

- Сега чака работа - каза Мериам.

Тежките стъпки отминаха. Леките останаха зад вратата.

- Какви са тези хора? Защо по французки - попита все тъй изплашена Неда и закриваше с длан оголената си гръд.

Андреа неволно се надигна. Не отвърна.

- Какви са...? - настоя тя.

- Не, не ме питай... - Мислеше: ето къде я доведох - нея, чистата. В тоя бордей, на това легло, дето са лежали с Мериам какви ли не мръсници... Дето и аз самия... О, колко е отвратително! Нима искам... да я измърся, да я изравня?.. Не, не, не!.. Не тук, не!.. По-добре да чакам - каза си той с усилие и решителност, които се изписаха на бледото му брадясало лице. - Наистина... да, тук може да влезе някой - рече той, като й се усмихваше шеговито-съучастнически и се мъчеше да прогони нейното смущение.

- Ти не ми казваш. Коя е тая жена?

- Една нещастница - рече той и му се струваше, че зад вратата в тъмния коридор еврейката плаче.

- Но тя е добра, Андреа. Чувствувам го!

- Да, да... Гониха ме... И трябваше да се укрия тука, нямах друг изход.

Неда също се бе надигнала, извиваше ръце, закопчаваше корсажа си и го слушаше. Повече не смееше да я лъже. Той побърза да измести разговора.

- Да ти помогна ли?

- Не, не - усмихна се тя със смутено - щастливо изражение в златистите си кехлибарени очи. Но още веднага прибави: - Не мога средното копче...

Той я притегли към себе си, изви я да закопчее копчето, устните му ту пробягваха по разпиляната тъмноруса коса, ту пламенно се залепваха в дългия, източен врат, а тя тихичко и все тъй смутено - щастливо се смееше, докато изведнъж се сети и се извърна изплашено към него:

- Аз забравих да ти кажа най-страшното... за наградата!

- Каква награда?

- За твоето залавяне, Андреа!.. О, така ме е страх, така ужасно ме е страх - изстена тя, прегърна го силно и заплака.

- Ох, ох, внимателно! Натисна рамото ми! - рече той; при все че раната вече не го болеше; и тя веднага замени големия си страх с по-малкия, осезаемия, заразпитва кога са го ранили, дълбока ли е раната и настояваше да я превърже. Но той отново измести разговора. И те пак заприказваха за любовта си и за всичко онова красиво в живота им, което мимо страданията съществуваше и имаше смисъл да се говори само за него.

Макар че Филип седеше във файтона до блестящата със своето сребристо кожено палто американка, макар че усмихнато разговаряше с нея и кимаше донейде пренебрежително - отвисоко на срещнатите познати, които гледаха към него завистливо и му се кланяха, той не само че не беше весел и не изпитваше горделивото наслаждение, което при други обстоятелства би изпитвал, но по целия път от дома си до Черната джамия се чувствуваше потиснат и като че ли на тръни.

Трябваше да измисли някаква причина, да откаже, да не тръгва. Отиваше да види края на едно деяние, повода за което бе дал той. Глупаво е да се самообвинявам, ободряваше се Филип. И от къде на къде? Аз тогава споменах само за Будиновците, и то за синовете; и нито един от тях не е арестуван, макар че те го заслужават! Значи аз нямам нищо общо с това... Но от нея нощ насетне започнаха арестите из целия град. Между арестуваните имаше негови роднини, негови приятели - хора, които предната вечер бяха седели на трапезата им наедно със Сен Клер. И сега как ще ги гледа, как ще ги интервюира вместо Маргарет?