Стефан Дичев - Пътят към София

Вечер в изгорялата къща студът ставаше нетърпим и Андреа бързаше да се прибере на топло в нейната стаичка. Той сядаше до мангала, грееше се и седеше мълчалив или отговаряше едносрично на нейните разтревожени въпроси; а погледите й, ръцете й, очакването и нетърпението не преставаха да го подканят. Тя все искаше да знае дали го е обидила. Непрестанно диреше случай да му се извини за някаква въображаема своя вина и му се предлагаше с покорство и раболепие, които той сега от всичко най не можеше да търпи. Наближеше ли полунощ, него вече не го сдържаше на едно място. Той преглеждаше револвера си, скриваше лице в яката и тръгваше да шари из града. И тъкмо при тия обиколки, когато все се надяваше да срещне Филип или Сей Клер или Джани бей, най-първо като безсилна злоба, като отмъщение, а след това и осъзнато, ясно, той започна палежите - на медресето - склад в Захаръмъ бен махала, дето огънят не потръгна, после на кавалерийския сеновал, след него на джамията в Карагьоз махала, която изгоря и с нея чувалите с ориз и сандъците със сухари. Неговият план беше прост - те бесят, той ще пали. А горят ли складовете им, мислеше Андреа, глад ги чака ония при Арабаконак... И братушките като ги ударят след това... Нека, нека да ги изтребят до един, казваше си с ожесточение Андреа, щом се сетеше за баща си и за мнозината, които бяха в тъмницата, а и за нещастните горублянци, към които, неизвестно защо, Джани бей проявяваше без мяра жестокостта си.

Но той не можеше да скита цяла нощ. Сокаците гъмжаха от патрули. Андреа знаеше, че дебнат него. Той се прибираше изморен, ала не лягаше на одъра, до Мериам, при все че тя го чакаше, викаше го и го молеше, а се просваше върху чергите до мангала и затваряше очи.

Той затваряше очи, но невинаги заспиваше. През паянтовите стени от двете съседни стаи понякога прииждаха натрапчиви звуци... Среднощно скърцане на наровете; шепот, ръмжене, проточени, вулгарни целувки. И недалече от него се въртеше и неспокойно дишаше жена - жена, която му бе принадлежала и го чакаше. Той неволно си припомняше белотата на плътта й и ония тайни между тях, които мимо отвращението му в тъмнината го възбуждаха... Да стане!.. Да иде при нея!.. Само още веднъж... И не е ли вече всичко загубено, безсмислено... ще го заловят, и като горублянците. Той се надигаше, приближаваше я в тъмнината. Но щом сетеше, че тя запира дъх, и чуеше гласа й, той като да се сблъскваше с някаква преграда. Мигновено се отдръпваше от нея, връщаше се при мангала - и за дълго мислите му биваха пречистени. В тях оставаше само Неда и той кроеше какво ще бъде, ако те двамата доживеят освобождението - как ще побегнат в някое балканско градче, в някое село, и там ще учат децата какво е било и какво трябва да бъде... Но защо ще бягаме, сещаше се той. Тогава ще бъде наше. Филип да му мисли. Че и баща й... И той пак си представяше себе си и Неда в София, в столицата... Класното училище станало гимназия... или може би Висока школа - Висока школа, разбира се, защо не!.. И всичко наистина ще бъде друго... А с мислите за другото и за любовта той заспиваше. После насън сещаше, че някой го гали - нечии ръце, нечии устни докосват косите му, брадясалата буза... И защо му се струва, че някой тихо плаче над него... не, не е Неда... или може би е тя!.. В тъмнината той я вижда: двамата лежат един до друг на леглото в неговата стая. Най-сетне сме женени, мисли си той, или може би го казва, защото чува гласа й. Тя е, която се надвесва над него и го целува, макар че всъщност е до него... Колко е сладък тоя сън! Да, да, той знае, че сънува, а каква сладост... Ала тогава защо да е сън? Не усеща ли целувките й?.. Пак го завличат вълните... Той я гали... прегръща я, страстно я прегръща и се бои да не я задуши... Още, още! - шепне тя и той още по-силно я притиска към себе си и още по-силно се бои... Моя ли си?.. Твоя, Андреа, само твоя... завинаги... О, какво блаженство!.. И тъкмо в тоя миг лицето й потреперва, загубва чертите си, чуждее... Коя е тя вече? Коя е?.. Това лице, тая плът, така позната - на Мериам... Махни се! - вика той отвратен и ужасен от някакво светотатство. Някой наистина се маха от него. Това го събуждаше и той отваряше очи.

Малкото прозорче с батистената завеска бледнееше; в полумрака той виждаше, че еврейката седи на нара, свила под себе си пълните си крака, нагла и тъжна. Плаче ли? Той отмахваше от нея поглед и бързаше да върви оттатък, в своето скривалище, а Мериам залостваше зад него вратата и той оставаше сред развалините на изгорялата къща като в капан.