Стефан Дичев - Пътят към София

Тя се насили, прогони страшните мисли. Потърси други. Не намери; затова разтвори тетрадката с любимите си ноти и тихо запя една от тъжните песни на Джордани... "Скъпо мое благо, повярвай ми, без тебе чезне сърцето..."

Пееше почти без глас и очите й плуваха в сълзи. Тя си припомняше как също тъй бе пяла оная вечер, когато започна всичко . Или не, не! Тогава не започна. Само излезе наяве. Та то винаги е било!.. Без да разбира защо, тя вярваше вече, че Андреа е единствената й, постоянната й любов. Детинските й чувства, някогашното й увлечение по него приемаха във въображението и огромни размери. Тя си казваше: Леандър просто се вмести тъкмо, както беше и с Хайни, и с Фрицл... Да, той дойде и си отиде... И може би трябвало е така да стане... И може би без мъките и без колебанията не бих намерила отново истинския път към Андреа... О, господи! - въздъхна внезапно и отчаяно тя и престана да свири. Какво не бих дала сега той да е в безопасност, далеч зад Балкана, далеч.

Подрънкването на звънчето вън в отвода прогони мислите й. Тя наостри слух. И отново звънчето продължително и рязко задрънча. Леандър, изплаши се тя.

Скочи, избърса очите си, оправи неволно косите. Не, няма да отлага вече, ще му каже. Още сега!.. И да става, каквото ще... Разтреперана от решението си, тя се втурна надолу по стълбата да превари слугинята. Но Тодорана се намираше в мазата.

Без да се облича, Неда изскокна от къщи, изтича по преметената сутринта каменна пътечка и с решително движение отвори малката портичка.

Не беше годеникът й. Тя изпита едновременно разочарование и облекчение. Някаква непозната, пребрадена с шал, в къса, захабена антерия. Лицето й дългоносо, обилно гримирано и грозно.

- Кого търсите? - попита Неда и неволно огледа площада не се ли задава файтонът на французкото консулство.

- Ти госпожица Неда си, на търговеца Радой дъщеря си?

- Аз съм... Мен ли търсите? - отвърна учудено Неда и чак тогава съзна, че я бяха попитали по французки и че тя самата отвръща на този език.

Непознатата измъкна изпод изхабената антерия лист хартия и й го подаде мълчаливо. За миг Неда срещна погледа й. Защо ме гледа изплашено и колко са тъжни очите й, помисли тя, но сама бе разтревожена, нетърпелива и веднага заби поглед в хартията. Писмото беше от Андреа. Краката й се подкосиха, тя се олюля и замаяна опря рамо в гредата на портата. Зачете, запоглъща думите. Те като да се разтапяха в цялата нея и тя се върна отначало:

"Наблизо съм, в безопасност съм. И само за тебе мисля. Ще успеят ли да те принудят? Ще изтърпиш ли всички мъки? Сигурно и ти си чула: Плевен падна! Нищо вече не задържа освободителите ни - о, наближава, ще дойде и за нас щастието, скъпа моя, любов моя... Обичам те, обичам те!

Понякога нощя минавам покрай вас и си казвам: тя е там и може би ме сънува сега... И да знаеш само как искам да те видя. Да те прегърна - за минутка макар... Ах, лудост би било, а какво не бих дал за тая лудост! И непрестанно мислите ми са все с тебе. Един ред само ми напиши. Кажи ми: обичаш ли ме все тъй? Моя ли си, ще ме чакаш ли, мислиш ли за мен! - за твоя Андреа".

Тя задържа още миг поглед на името, но изведнъж й се стори, че някой би могъл да види писмото, и веднага го скри в шепата си.

- Как е той? Здрав ли е? - дигна тя разтреперана очи.

Непознатата не бе помръднала.

- Здрав... да, да! Рамото само малко ранен.

- Ранен?!

- Не много... съвсем... аз купила лек!

- Заведете ме - рече Неда - Моля ви, заведете ме веднага при него! - И без да чака съгласието й, тя й извика да чака, втурна се в къщи, облече палтото си, забради се и тя, наслага в някаква чанта, каквото й попадна за ядене, и се върна на двора. Мълчаливата грозна жена беше все още при вратата.

- Да вървим!.. Елате, ще вземем файтон.

- Но там не за тебе... Много...

Неда само махна с ръка и двете бързо се отправиха към запрелите пред хаджи Данчовото кафене файтони и закрити с леко чергило двуколки.

Близо седмица вече откак Андреа се криеше в изгорялата половина на шантана. Падналият навес беше прихлупил четири оголени стени на горния кат, потоци ледена светлина струяха измежду счупените керемиди и в това леговище, където отвсякъде зееше и духаше, той прекарваше дневните си часове. Мериам беше домъкнала отнейде две черги. Той лежеше върху едната, завиваше се с другата. Но най-често съчиняваше стихове и тъгуваше за Неда.

Сложно и трудно беше неговото положение тук. Колкото минаваше времето, Андреа по-определено го съзнаваше. Преди той никога не си бе давал ясна сметка, че Мериам е човек като всеки друг, сиреч, че има чувства и го обича. Но сега тя го укриваше с риск на собствения си живот, носеше му храна, известяваше го кой е арестуван. Тя именно хвърли в двора на Задгорски ония предупредителни две думи, с който Андреа искаше да сплаши стария Радой и сина му, а също тъй и да обнадежди Неда.