Стефан Дичев - Пътят към София

И все пак, като всеки фанатик, който живее самотен в света на своите неизменими убеждения, Сен Клер беше уверен, че ще се намери изход и че всичко ще се оправи. Ала започна войната и нещата не само не се оправиха, а от ден в ден ставаха по-бедствени. На армията им той вече не вярваше. Единственото, което, според него, можеше да възвърне предишното положение, беше общата намеса на западните сили във войната... А колкото по-често говореше на своите сънародници и на консулите за единственото резултатно средство, толкова самият той все по-слабо вярваше и в това последно средство. Докато вечерта след годежа у Задгорски той получи от своите агенти известие, че Плевен е паднал. Това го пречупи, отчая го. Същата нощ научи и за доктор Будинов и тая капчица преля чашата. Гордостта му, студенината, презрението към хората моментално избиха в жестокост. Той съзнаваше, че слиза на равнището на презрения и омразния му Джани бей и че върши тъкмо онова, което бе отричал като непохватно и недалновидно. Ала резултатът вече му беше безразличен. Щом той губи смисъла на живота си, има ли тогава значение кой ще живее и кой ще умре?

Доктор Будинов и брат му ги нямаше; нека арестуват тогава третия брат. А той пък побягнал, крие се някъде или прехвърлил Балкана. Тогава докарайте баща им и го натикайте в най-тъмната дупка на Черната джамия... И не само него. Като да се бе отприщил пороят на благоразумието; сега довчерашните доверени чорбаджии му се струваха вече съмнителни и недостойни с тяхната предпазливост и изчакване... Заптийските команди начаса тръгнаха от къща на къща. Откараха богаташа чорбаджи Мано със сина му и със зетьовете му, които се намериха в къщи; откараха уважавания от всички Димитър Трайкович, откараха хаджи Коцев и владишкия наместник, и още мнозина други, най-вече учители или учили в чужбина, които се случиха налице или още отпреди бяха влезли в очи, като: бай Боне хаджи Бонев или като майсторите Станое и Димо Обущарчето. Които успяха да се укрият, укриха се; хората не мислеха вече ни за занаяти, ни за търговия. Градът изтръпна. Какво ставаше? Защо?.. Откъде почна и докъде щеше да свърши?.. Някой беше дочул: Плевен паднал!.. После почнаха да бесят безпричинно горублянците - всяка заран нов човек... Сега вече всички бяха уверени, че Плевен е паднал... А една сутрин се пусна дума и за Сърбия: обявила и тя война...

Тогава именно пламна неочаквано сеновалът на кавалерийската казарма. А на другата нощ изгоря и голямата джамия в Карагьоз махала, дето бяха складирани хиляди чували с ориз и сандъци със сухари за армията. Единият пазач бе убит. Другият, местен човек, безуспешно се бе мъчил да залови подпалвача. От него Сен Клер научи кой е той: Андреа Будинов. Същия ден майорът получи и едно шифровано известие от своя агент в руския лагер, Гавелог. Между много новини от политически характер, някои от които бяха остарели, кореспондентът изказваше предположение, че Гурко в скоро време ще щурмува Арабаконак. Накрая той споменаваше за някакъв беглец, донесъл изключително важни сведения на руснаците - но какви бяха тези сведения и кой бе този беглец, Гавелог не знаеше, тъй като, пишеше той, "не ми се е удавало още случай да го срещна".

Сен Клер сложи това писмо не в служебната каса, а в портфейла си. Странно наистина, мислеше си той със своето ледено озлобение, но и с някаква изненада, която го накара за миг да се спре. И как се случи така, че сам вкарах вълците в кошарата, а после им отворих широко вратите да излязат?.. Не, тоя, най-младият, ще ми плати за всичките... Те още не ме познават мен; никой не ме познава.

В дома на Задгорски отношенията между членовете на семейството бяха мъчителни. Неда мълчеше, преструваше се на болна, та да не се среща с годеника си, и действително беше болна от тревога и от мисли за Андреа. Брат й - в тъмнината куршумите не бяха го улучили - непрестанно се заканваше. Едничък баща им беше смутен, при все че не го издаваше. Външно Радой продължаваше да е груб, викаше, тряскаше врати и изобщо беше такъв, какъвто дъщеря му не го знаеше (тъй като през седемгодишния й престой в чужбина нейните детински спомени бяха избледнели), ала в душата му имаше срам. И тоя срам произтичаше не толкова от "срамотиите" на Неда, колкото от пагубната "недомислица" на Филип.

Както и да преобръщаше събитията, както и да си ги обясняваше, Радой не можеше да забрави кога започнаха арестите в града и какво ги бе предшествувало. Наистина, той никога не споменаваше за това; да го изрече, означаваше да го признае, а той не искаше да го признае дори и пред себе си. И се държеше като че ли никога не е било... Говореха ли за арестите, Радой ругаеше турските безчинства, както преди не се бе отпускал. Ругаеше ги не само пред домашните си, но и пред роднините, пред еснафлиите в чаршията. Той истински жалеше арестуваните; казваше, че както е тръгнало, някоя нощ и него ще приберат в Черната джамия. Но и с тези думи той пак искаше да заглуши срама в душата си. Защото синът му не преставаше да дружи с чужденците и защото по-добре от всички Радой знаеше, че няма опасност за никого от неговото семейство.