Стефан Дичев - Пътят към София

- Гавелог носи цял куфар новини, Николай! - намеси се принцът. - Но вие не знаете най-важното! Господарят император заминава! Да, да. Ето писмото, което ми донесе вашият приятел.

- От Черкаски ли?

- От Батенберг, от моя любезен братовчед!.. Разправете, Гавелог!

Кореспондентът подхвана да разказва как бил у княз Черкаски, дето вече в подробности се говорело за гражданското устройство на България, и отново станало дума за бъдещата столица - сега всички били съгласни да бъде София.

- Момент... момент - спря го Оболенски. - Казвате, за София. А аз тъкмо ви водя човек оттам! Българин, донесъл важни сведения...

Англичанинът любезно замълча, но принцът беше нетърпелив.

- После, княже! Да свършим... да не прекъсваме...

- Е да, да, наистина. Да чуем тогава първо мистър Гавелог! - Княз Николай извърна продълговатото си застаряло лице и изтръпналият за миг Климент видя, че му прави знак да седне къде да е и да слуша и той. Докторът притегли първото столче, закри се зад широкия гръб на баронесата доброволка и като местеше поглед от принца на неизменно красивата Ксения и на княз Николай, заслуша по-нататъшния разказ на англичанина. Разказът беше колкото духовит за ония, които знаеха какво говори той, толкова и отегчителен за Климент, който различаваше само отделни имена, титли и високи длъжности. И все пак ето, че научих нещо, мислеше той. На времето Дяко го казваше като слух, а то излиза истина... Нашата занемарена, кална София... А какво ли правят сега моите бъдещи столичани, опита се да се пошегува той, но шегата излезе някак пречупена и горестна; и без да разбира как, докато се намираше сред това блестящо дворянско общество, той неволно си мислеше за дома.

- Не, не! Въпреки вашето похвално умение в разказа ви, драги ми Гавелог, липсва, така да се изразя, същността, на работата - прекъсна недоволно кореспондента Олденбургският принц. - Прочее аз напреди не ви прочетох писмото, госпожи и господа! Слушайте какво пише любезният мой братовчед Батенберг... Хм, да... Ето!.. Или чакайте, тука говори за ордените... Получил, разбира се, нов орден, трети или четвърти - и за себе си, и за Фелициен. Вашият Долгоруки също е награден, Николай... Сега там изобщо раздават ордени... - Той направи изразително движение с ръка и се изсмя студено - презрително. - Да, ето... Принцът скоро заминава за Петербург в свитата на негово императорско... Но тук има една фраза, която ме озадачава... "Императорът, който, след като научи за историческата победа и залавянето на маршал Осман паша в плен, беше в прекрасно разположение на духа, по време на динето каза: "Сега вече трябва да се мисли и за държавен глава на бъдещата България... Естествено, някой от нашите любезни роднини би могъл да се заеме с трудната отговорна мисия..."" И тук, драги братовчеде, императорът изреди имена... Моето име, твоето и на брат ти, Константин Петрович. А също тъй принц Алберт Саксеналтенбургски, саксонския херцог, както и Лайхтенбергския херцог, но за Евгений Максимилиановича аз мисля, че спомена само поради неотдавнашната трагична смърт на брат му. "Що се касае до мене, вие разбирате, братовчеде, че ако не бъда принуден от обстоятелствата"... и прочие. Чухте - засмя се студено принцът, - Батенберг пише: ако бъде принуден... И след това сам тръгва със свитата на императора за Петербург... Ясно!..

Сега всички заговориха едновременно - и граф Грабе, и княз Николай, и генералът, който се беше притиснал до баронеса Лизъл фон Тизенгаузен, и още двама-трима, а с тях и дамите, и Ксения, която шеговито и мило безцеремонно каза:

- Аз, разбира се, бих желала моят Nicolas да е княз на България... но щом от императорската фамилия... Е, много естествено е вие да бъдете, ваше височество!.. Не, ние всички сме съгласни!.. И изобщо... изобщо да пием! - извива тя сред общия смях. - Водка! Дайте ми водка, господа! Искам да се напия... Стига все тези... като съм там в болницата, ранени... ампутирани... тифус... Тук пък - но, по дяволите! Кажете нещо за любовта!

- Няма любов - рече граф Грабе и й подаде препълнена догоре с водка винена чаша.

Тя го погледна внимателно, като да размишляваше върху думите му; после изведнъж бялото й лице стана лекомислено, тя се чукна с графа, чукна се с принца, с княза, с всички, които протягаха към нея чашите си, изпи наведнъж алкохола, потърси се, усмихна се - и като отхвърли косата си, рече дръзко:

- А знаете ли какво си представлявах аз преди за вас, господа... и за тия ваши клубове...

- Я! Откровение... Тихо! Госпожи и господа, признание - викаше услужливият Грабе.