Стефан Дичев - Пътят към София

- Да, да... Той обича такива истории!

- Обича? Аз мисля... ще бъде сензация ! Българин, учил в Русия, иде от София... забележете, София!.. и хоп, в лапите на страшния полковник Сердюк.

Князът се смееше, хлътналите му очи се оживиха; меката гледана брада весело затрепка.

- Нали е мила! - каза той.

- Да, да - съгласи се веднага Климент. А си мислеше: ето какво виждат те в онова, което за мене нея нощ беше всичко... Но тя наистина е мила... И много по-умна е, отколкото предполагах!

- А защо вие не дойдете в клуба... да разкажете сам! Nicolas, нали?

- Защо не? Така сензацията би била пълна... Заповядайте, качете се - покани го Оболенски със своя ласкав, не търпящ възражение глас и Климент, макар да се противеше в себе си, поблагодари, качи се и седна срещу тях двамата.

Отиваше в клуба, сиреч тъкмо там, където прапоршчиците го бяха викали да иде, а после го забравиха и той съжаляваше, че не тръгна с тях. Ала колко различно щеше да бъде пристигането му сега!.. Докато разговаряше сдържано - развълнувано с Ксения и княза, докато си повтаряше, че трябва да бъде спокоен и естествен, както бяха спокойни и естествени те, той чуваше гласовете на тълпата, която щеше да го оглежда: "Кой е този с тях? Какъв е той? Защо не е военен?"... Беше му неудобно, че щеше да мине под толкова любопитни и възхитени погледи, ала се и ласкаеше. Ксения беше споменала "негово височество". Нима наистина Олденбургският принц (братовчедът на императрицата!) ще бъде в клуба и той, не блестящият с нищо доктор Будинов, ще има високата чест да му разкаже премеждията си?.. Своите премеждия... По-точно, да го разсмивам като някой шут, сети се той за какво го водят със себе си и как князът бе казал, че негово височество обича такива истории... О, колко съм станал мнителен; различавам ли се от Сердюк наистина, упрекна се Климент. И към кого?.. И тъкмо аз. Как е възможно тъкмо аз!..

Докато пътуваха с файтона и бяха така близо един до друг, още мисли го гнетяха. За Ксения... Днес в палатката (когато вече знаеше, че тя е свободна, сиреч, че е скъсала с Олег), будиновското в характера му, което Климент винаги се мъчеше да потиска, беше избликнало. Оня поглед и усмивката, с която тя излезе, неосъзнато грабна душата му. Той и не помисляше вече за "гвардееца". Само си казваше: ще работим наедно; може би ще я дадат за сестра при мен...

А сега те се намираха още по-наблизо, очи в очи; и коленете им дори се докосваха в тъмнината при всяко полюшване на файтона. Но нямаше го днешното стремление и дигнеше ли към нея поглед, Климент неволно го прехвърляше на княза. Светлината на околните фенери менеше лицето му, отчасти закрито от силно прошарената брада. И как безцветни изглеждаха на Климент уморените му очи, като ги сравнеше с огромните черни и жадни за живот очи на Ксения... Отегчен... преситен. Дали е женен? Сигурно; за някоя като него - княгиня или графиня, отгледана от няни и гувернантки. Това е естественото при тях. Както е естествено да имат по някоя друга любовница, мислеше той за неща, за които знаеше главно от прочетените през студентството романи. Бедна, но млада и хубава; обезателно млада и хубава.... А Ксенка, глупачката... Но колко са слаби жените; и как ги обайват титлите и положението, говореше си с озлобление и малко по-късно със съчувствие Климент.

- Е, да слизаме - рече Оболенски, когато файтонът спря пред някаква порта с голяма стряха: Пред нея караулеше часовой. В близост сред тъмната улица бяха запрели файтони.

- Но... струва ми се, вие казахте клуба?..

- Е да... А! Вие мислите оня клуб!.. Той е помислил, че за офицерския говорим, Ксения. Не, драги, тук е английският - английският клуб е тук...

Това наименование дойде дотолкова неочаквано, че Климент съвсем се забърка. Но нали е война?.. Нали англичаните стоят зад Турция?.. Не, не! Чувствуваше, че има нещо, което или той не разбираше, или пък изобщо беше неразбираемо.

В английския клуб свиреха балалайки, пиеше се шампанско и изобщо беше весело. Петнадесетина гвардейски офицери, няколко униформени и цивилни чужденци, снабдени с височайше разрешение да бъдат тук, в близост на фронта; три-четири млади и по-възрастни дами от висшите петербургски кръгове, сега сестри доброволки в благотворителното общество на княгиня Шаховская "Утоли моята печал" (заедно с Червения кръст болниците на това общество неизменно следваха армията) - тези бяха хората, които още в първия миг се хвърлиха в очи на изтръпналия от стеснение Климент. Той подаде палтото и калпака си на войника, притичал да ги посрещне, и очакваше, че турският офицерски мундир, който все още носеше, ще обърне веднага всички погледи към него. Но се излъга.