Стефан Дичев - Пътят към София

Всяка от малобройните групички, настанили се в разтворените към салончето стаи на чорбаджийската къща, беше погълната от свое занимание. Едни играеха на карти, други разговаряха, трети се чукаха с високи, непригодни за шампанското чаши или тихичко пригласяха на балалайките. И само някакво старче, окичено с ордени и седнало в сянката на ъгъла, се заинтересува от влезлия Климент, защото не преставаше да го гледа. Но като приближи, той, откри, че старчето всъщност спи.

- А, Оболенски!.. Ксенка!.. Хайде, отдавна вече... Ваше сиятелство... минете, седнете до негово височество! - посрещнаха ги весело от най-многобройната група, разположила се по миндерите до джамлъка на салончето.

- Забавихте се, княже! Какво става с вас наистина? - каза оня от генералите, когото бяха нарекли "негово величество". - Седнете... Направи място на началството си, Грабе... още малко, по-нататък, и Ксения ще седне до мен...

- Е как сте, Ксения Михайловна! - прибави той, като хвана ръката на младата хубавица и я задържа. - Ранени, болни... И досега там? Николай, нима може така, вие трябва да се погрижите!..

- А може би той вече се е погрижил, ваше височество! - рече неопределено и кокетно Ксения. Мъжете край нея се разсмяха; другите две дами от компанията, сестрите доброволки баронеса Тизенгаузен и малката Кабардо, си размениха насмешливо - завистливи погледи. Това не смути Ксения. Като знаеше, че смехът я прави още по-красива, тя цяла засия, седна на отстъпеното от граф Грабе място на миндера, вдигна по навик прелъстително рамене и продължи да разговаря с принца.

Принц Александър Петрович Олденбургски, командир на първа бригада от първа гвардейска дивизия, в която се числеше и полкът на княз Николай, беше значително по-млад от другите. Бръснат, с мустаци а ла Бисмарк, той беше светлолик и рус, но не с топлата, златиста русота на повечето руснаци, така позната на Климент, а с някаква друга, платинена, която веднага издаваше немския му произход. Очите му бяха сини и макар че се смееха дружелюбно, на Климент (при мисълта, че за развличането на тоя именно човек е доведен тук) му се стори, че открива в тях нещо надменно. Принцът говореше високо и ясно произнасяше всеки звук.

- Кого виждам тук! - каза повече учуден, от колкото зарадван княз Николай и се отпусна на миндера до Ксения. Като нея и той беше забравил доктора, който стоеше настрани, изчервил се от смущение и обида, и чакаше да се сетят за него. - Гавелог!.. За бога, кога успяхте да се върнете? - попита той по французки оня, който седеше от другата страна на отрупаната с бутилки маса и разговаряше с мургавата Кабардо.

- Само преди два часа, княже. А както виждате, в клуба съм преди вас!..

- Е да! Ненапразно ви наричат Одисей... Но кажете, кажете! Как е господарят император? Видяхте ли Долгоруки? А Алексея Александровича? Той оправил ли се е? А графа, граф Тотлебен? Вярвам, че сте се хранили у великия княз и там сте имали възможност да се срещнете с всички ! - говореше Оболенски, но не с любопитство и нетърпение, а защото му беше приятно да изрежда имената на своите познати. Англичанинът само кимаше: да, да, всичко това се бе случило тъкмо така и в главната квартира той бе видял всички...

Мистър Гавелог беше поразително красив мъж, приличаше на Байрон (при все, че шегобиецът Грабе го бе нарекъл Одисей) и дори подражаваше в прическата си и в артистичното си облекло на него. Той отдавна вече се намираше при щаба на западния отряд и тъй като беше в тесни приятелски отношения с Олденбургския принц, позволено му бе да обикаля позициите, нещо, което заповедта на Гурко изрично забраняваше на чуждите кореспонденти. Гавелог представляваше тук "Таймс". Както обичаше да споменава, той пишеше и книга за войната и поради това понякога се допитваше за съвет до тоя или до оня генерал. Но той никога не биваше отегчителен. Природното му остроумие правеше от него желан събеседник. Приятелството му с братовчеда на императорския двор ласкаеше заговаряните офицери. Най-сетне Гавелог често се шегуваше сам със себе си. Той казваше: "Моля, господа, не говорете това пред мене! Аз съм англичанин, значи симпатизант на султана и може би негов агент!"... Такива думи предизвикваха в английския клуб буря от смях. Защото смешно беше наистина да се предположи, че такъв изискан, облагодетелствуван във всяко отношение джентълмен би могъл да служи на турската назадничавост и простащина. И офицерите бяха прави в това отношение, тъй като той служеше само на Сен Клер.