Стефан Дичев - Пътят към София

- Че нали един братушка беше, офицерин, и тоя нашият... дето го казаха, че е доктор.

- Сигурен ли си, че е доктор... Че е българин, знаеш ли? - вторачи в него изплашени очи Коста.

- Бе, че е българин, българин е... Има си хас да не знам, нали и той пи салеп. Пък дали е доктор, братушката тъй го наричаше... Разбрах само, че не е тукашен, дошъл е оттатък Балкана... Нещо разправяха щели да правят в Етрополе, ама какво ще правят, не знам... А!.. Братушка, салеп... парих... чай, братушка, турски чай! - затича се Дончо към войниците, които шумно се появиха от близкия сокак. Брат му веднага го последва. А Коста постоя още някоя друга минута учуден, объркан, без да знае какво вече трябва да предприеме.

Ами той, бати... да беше ми поне казал, разпъваше се между яда и огорчението си Коста. Заради него беше оставил жена и дете - да му помогне, да не е сам; и ето му благодарството... Отишъл... остави ме, повтаряше той, докато нова мисъл го осени. Може пък тъй да се е случило! Да са му заповядали!.. Нали рече тоя: с един братушка... И за колко ли време?.. Ако го слушам този, някаква работа ще вършат в Етрополе. Значи няма да е съвсем за кратко!.. Ами тогаз да вървя там, ей го къде е Етрополе... Пък и колко град е; ще разпитам, ще го намеря, съобрази Коста и щом тази мисъл му мина през ума, веднага тръгна. Шинелът и фесът му останаха във Врачеш и бай Стойчо ще рече, не си ги вземаха тези хора... Но пък защо му е турски шинел! Че ние като се върнем, турски дрехи ли ще носим, размишляваше той и това, изглежда, беше последната му задръжка, тъй като веднага забърза; а не се минаха десетина минути, и излезе от града.

- Ама какво е това там! - спря се възрадваният Коста, вторачи очи. Някъде напред, сред снеговете, се виеше дълга сива колона. - Че това е моят полк!..

Той скоро го настигна. Намери своята рота, намери приятелите си. И пак здрависвания, пак прегръдки. А ротният фелдфебел, като го видя, подръпна строго побелелия мустак, после се усмихна и рече: "Е, като толкова не можете да се разделите... ще доложа на негово благородие. Сега отивай в обоза!"

Коста отиде в обоза и дори в началото не проумяваше думите на Егор Егорович Егоров. Войник ли мислят, че иска да се пише? Чак толкова не си е загубил ума... Те отиват в Правец - дотам пътят им е общ, - а той ще продължи за Етрополе, при брат си... Но когато стигнаха селото и се разбра, че е дошла нова заповед, сиреч, че и полкът отива за Етрополе, Коста видя в това пръста на съдбата. Радостен, ухилен, той се примъкна пак в ротата и закрачи дружно с приятелите си. Вижда се, че наедно ще вървим за София, мислеше въодушевено и разчувствувано той, докато запевачът Никитка подхващаше нова песен. Е какво пък, и през Етрополе има път за София... А като стигнем - ех, да стигнем веднъж! - цялата рота ще настаня у дома... цялата, и Мирон Потапич и него...

Вечерта Климент повторно срещна Ксения.

Като не намери брат си във Врачеш, той предположи, което беше вярно, че Коста е тръгнал да изпрати псковци до Орхание, а и да пресрещне него. Самият той се бе върнал от Скравена по прекия път покрай реката; те се бяха разминали и кой знае каква бъркотия можеше да произлезе от всичко това. А искаше да го види час по-скоро; нетърпелив беше да му съобщи новината, че постъпват на другия ден в болницата.

И така, Климент обикаляше сега осветената средищна част на града, взираше се разтревожено - ядосано в минувачите българи, отбиваше се в дюкяните и кръчмите, дето би могъл да се застои Коста, и разпитваше случайно срещнати познати, но те или не знаеха, или не си спомняха кой е неговият брат. Както през деня, градът и сега гъмжеше от хора. Разговори, смях, песни и викове. И дори жени се виждаха тук-там - с мъжете си, с децата. Обикалят. Гледат. Дивят се едни на други. Защото наистина всичко е някак поновому. И защото никога не е било така. Като че ли ей там, в дъното, не е планината, проходът, и като че ли нощя не се чуват гърмежите. И колко странно, мислеше с неволно вълнение Климент, нито един-единствен фес!..

В издадения напред горен кат на конака, превърнат в офицерски клуб, свиреше музиката на гвардейските драгуни. Единият прозорец беше нарочно отворен и от него, като от гърлото на бутилка с шампанско, избликваше силната пенлива мелодия на някакъв валс, заливаше малкото площадче, кънтеше в насрещните кирпичени стени. По салкъмите наоколо бяха накачени десетки фенери и сякаш привлечена не от музиката, а от обилната им светлина , тълпата под тях бе най-гъста. Студено беше. Хората мръзнеха и тропаха с крака. Но никой не искаше да си отива. Докато ги оглеждаше, та да открие брат си, защото внезапно реши, че ако Коста е все още в града, той непременно ще е тук, докторът отбелязваше безброй радостни лица. Но в какво всъщност е промяната, питаше се Климент. В това, че свири музика? Че площадчето е светло като през деня? Или че тая младичка невяста със сребърните парички на ушите, която се е притиснала до мъжа си и все му говори с очи, и че онова миловидно девойче, дето е зяпнало прехласнато, пък и всички жени наоколо - че могат въобще да бъдат без страх тук по такова време, това ли? Да, да, може би. Ала не и само това. Не единствено това!.. Но тогава какво изобщо е свободата, питаше се той, преизпълнен от щастливата увереност, че вече ги няма другите и че сега е друго, без да съзнава, че тъкмо тая тъй непозната му доскоро увереност и странното неназовимо чувство на задоволство и на щастие, което произлизаше от нея, беше свободата.