- Братушки, ама на куда?.. Где... на бой? Начиная ли, а... братушки? - питаше разтревожен Коста, повдигаше се на пръсти и диреше своята рота.
- Ах, Мирон Потапич! - откри той най-сетне правите източени мустаци на унтерофицера. - Куда, брат?.. Ама на куда отивате, бе?..
Коста всячески показваше на строгия унтерофицер, че е забравил предишните недоразумения, но Мирон Потапич продължаваше да се държи неприязнено към него. Причина беше кесията на Коста - когато унтерофицерът я бе върнал, от нея липсваше една златна лира и Коста безцеремонно си я поиска... Сега в отговор на развълнуваните му въпроси Мирон само посочи с глава някъде напред и повече не го погледна. Но в същия миг от редиците се зачуха познати гласове. Викаше Фрол кривокракият, и Иванушка, и хубавецът Тимофей, и Мойсенко с мечия си глас. Всички казваха, че заминават, че дошла заповед да вървят към Правец или дявол знае къде, и че изобщо сбогом, остани със здраве, драги Костя, викаха те и си протягаха ръцете, а той вървеше с тях просълзен и им разправяше нещо на своя комичен руски език; и все им разправяше, и все вървеше.
Така той стигна до разкаляното шосе. А когато полкът се построи и пое към Орхание, той внезапно реши да изпрати приятелите си и дотам. Каза си: хем ще намеря бати в града; той е в щаба, знам го де е... А може да го срещна по пътя, какво ще стоя да го чакам тук, разсъждаваше той... И така продължи с полка.
В щаба на отряда един от преводчиците, услужливият Хранов, му каза, че докторът е бил за известно време при тях, но че си е отишъл още преди няколко часа. Отишъл си? Как ще си е отишъл - той не беше го срещнал. Останал е да обядва някъде или на разговор... Все така уверен, че ще го намери, и с мисли за приятелите си от полка, с които току-що се бе разделил завинаги, Коста се запъти към хана на Думбаз Петко, дето се бяха отбивали с брат си вечерта, след като ходиха да покажат на полковник Сердюк пътеката. Вътре беше така препълнено със селяни и свободни от наряд руснаци, беше така задушно, че докато се провре до укрепилия се с тезгяха ханджия, прежълтял и изнервен старик, Коста цял плувна в пот.
Ханджията познаваше Коста (преди войната той неведнъж бе отсядал в хана му), но Климента не помнеше.
- Ами как може да не го помниш, бе Думбазе! - изненада се Коста. - Я!.. Че ние бяхме с него ей на оная маса... Доктора, бе! Доктора, бе!.. Един такъв хубав мъж, хваща окото.
Хубави мъже имаше много и Думбаз Петко не беше жена, та да ги заглежда. Но той веднага се сети, че около обяд в хана му имаше един доктор българин.
- Само че той замина с Дандевиловите линейки.
- Какво... заминал?
- Ами замина, така беше... Помня го... Много хубаво го помня. Тъкмо бях отишъл... - и той разправи къде му се наложило да иде набързо. - Та на връщане... Такъв един хубав мъж, вярно! Качи се на една от Дандевиловите линейки, те нали всеки ден докарват ранени и се връщат... Чух го даже като казваше: довчера, вика, сме в Етрополе?..
- Какво Етрополе ми разправяш ти!.. Нали за Врачеш става дума!..
- Толкоз знам - рече ханджията и се извърна да налее ракия на един от руснаците, широкоплещест вахмистър, с превързано чело и зъбата, ухилена уста.
Тоя ханджия е луд, говореше си ядосано Коста, като се провираше навън. Ще върви Климент в Етрополе... Отде накъде! И щеше да ме предупреди някак... Е, ако да беше Андреа, разбирам, но бати!.. Той излезе от хана, а пак го човъркаше съмнението. Добре, но като казва, че е доктор и както го описа... Чул го е, дявол да го вземе, чул го е!..
- Хей! - викна той на един от салепчиите, които се въртяха пред хана и подрънкваха с тенекиените си канчета. - Ти откога си тука, бе, отдавна ли си?
- Жежък е, пари! - приближи салепчията.
- Пари той, ама май ти е загаснал огънят!.. Я налей едно канче де... Та ти отдавна ли си тука?
- От сабахлаймта, комшу, ей там в бараката ни е производството...
- Я го гледай ти... Че вие хубави парици изглежда си докарвате, а? Съдружие!
- Братя - рече салепчията и му подаде тенекиеното канче, над което се дигаше облаци пара.
Коста изпи салепа, гърлото му, хранопроводът, стомахът се сгорещиха, защипаха го, той постоя минутка неподвижно, сякаш да изпита насладата от тая топлина, после изведнъж бръкна да плаща и попита:
- Бе, тука някакви линейки да е имало? Как ги рекоха, Дандилови линейки... За ранени де!
- Дето на обяд ли?.. А, заминаха те! За Етрополе!.. Хем празни!..
- Празни ли, каза? Съвсем празни ли? Никой нямаше с тях?
- Ами... Бе Дончо! - извика салепчията на брат си, като него момък с току-що избуяли мустаци, прегърбен и той под казана с врящия салеп. - Бе, не мога да си спомня имаше ли някой в линейките, тия, етрополските.
Читать дальше