Стефан Дичев - Пътят към София

- Има нещо такова... Той беше приятел на покойния Павел Петрович, не, ти не го знаеш, годеник на една от нашите сестри... на Тимохина.

- Мисля, че в класа на Ксенка имаше една Тимохина.

- Не, тая е от Саратов. Учителка. А Павел Петрович, него го разкъса снаряд миналия месец при Плевен, той беше наистина странен човек. Разправяха, бил съден... Нихилизъм или други там някакви идеи. Едно съм положителен, беше безбожник, или по-точно... Или не знам! Тимохина никога не говори за него. Та Кареев е същият. Прочее, той отива при нея.

- Замества приятеля?

Бакулин не се засмя. Не го погледна. Гласът му беше все така сдържан, когато отговори:

- Не мога да кажа. Не знам... И изобщо... не вярвам. Тоест от нейна страна за любов не може да става и дума, братко. Аз сам съм го изпитал - лед. Или не точно лед. Чувствуваш, че има някаква стена и отвъд не може да се премине. Но между впрочем, ето го насреща нашето село. Скравена. Тия там, двете къщи в началото и големите палатки вляво... да, болницата... Папаша, той ще е там, а за Григориевича... Всъщност той е дежурен, да. Там е, там е!

- Любопитствувам да видя Ксения - рече без умисъл Климент.

- Ще я видиш, разбира се!.. Впрочем тя тая вечер е свободна, но не вярвам толкова рано да е излязла. И щяхме да я срещнем... И изобщо остави ги жените, Клементий! Най-важното е, че ние се видяхме. Ще пием водка, ще поприказваме за Митюха, за Румянцев... Аз забравих да ти кажа, онова магаре Румянцев пак се нагласи, остана в Петербург. Ожени се за тлъста зестра и някак... Но какво да ти разправям, братко, такъв е животът! А Митюха го раниха в крака още когато Гурко мина Балкана за Стара Загора... Обади се оттогава един-два пъти. Сега и той е в тила... С един крак.

Бяха се събрали около мангала в голямата палатка на Карл Густич, началника на болницата, седяха на ниски походни столчета, пиеха водка и разговаряха за войната. Насреща до тромавия розоват Карл Густич, техният Папаша от академията, до сгъваемата маса, от която бяха очистени всички книжа, се разполагаха Бакулин и отдавна дошлият, "за минутка" доктор Григориевич, строг, оплешивял мъж, с привързани на шнурче очила и красиви дълги ръце. Вдясно от Климент, на леглото, дето бе захвърлена китара, седеше Ксения, кокетно повдигнала рамене.

Докато отпиваше от чаената чаша (в такива чаши бяха надели водката) и слушаше безкрайния спор между словоохотливия си приятел и Григориевич, Климент крадешком я наблюдаваше. Променила ли се е? Не можеше да реши. През годината, откак не беше я виждал, той никога не се бе сещал за нея. По-право, сещал се беше, но не за нея, а за онова безвъзвратно, щастливо минало, в което и тя имаше дял и което в мислите си напоследък той противопоставяше на студенината и пренебрежението у колегите си англичани... Но сега ето я Ксения! Насмешлива, своенравна, предизвикателна. И все така хубава, това се виждаше от пръв поглед... Беше в престилка. Косите под бялата сестринска забрадка бяха толкова черни, та в следобедния здрач на палатката изглеждаха почти сини. Черни, раздалечени и малко наклонени навътре бяха и закачливите й казашки очи. Голямата уста само се смееше. Виждаше се, че Ксения знае: тоя смях й отива, прави я по-красива; той полюшваше незабележимо вдигнатите й рамене и гърдите, и край нея, като парфюм, се излъчваше някакво неназовимо, възбуждащо очарование.

Не, наистина, че не е жена за Олег, мислеше Климент. Олег е свит, душата му е мека и той прекалено щеше да я обича. А у нея има нещо, нещо... на кого ми напомня тя?.. Тя му напомняше наистина някого, но не толкова с външността си, колкото със своята предизвикателност. Обичала ли го е, питаше се с ненужна упоритост Климент. Може би... Но сигурно е, че не го е обичала достатъчно, щом го е заменила с първия гвардеец... И той си представи такъв един гвардеец, но не от тия, които срещаше сега на всяка крачка, а изобщо гвардеец - млад рус красавец, пристегнат в червената венгерка, астраганеният калпак леко кривнат над едната вежда, дългата сребърна сабя чатка по Невски проспект. Е да, такъв по й отива, реши той, ала сам остана незадоволен от заключението си, присегна се и остави чашата на масата.

Бакулин се беше разпалил.

- Неизповеданни тайни и същински бездни, колега Григориевич! - говореше той, като не преставаше да среща погледите на стария немец, на Ксения и на Климент. - Или не... Впрочем, да! Въпросът се слага така: убийство ли е, когато убиеш, за да не бъдеш убит? Или да защитиш?.. И има ли разлика, сравнено с убийство, извършено от ревност, от страст? Ето така се слага въпросът... Един момент, колега!.. Искам да кажа... Да, какво става в такъв случай със съвестта... Съвестта!.. И изобщо, ако можете, отговорете. Отговори де! - викаше Аркадий, виреше брадата си и се смееше, и се мръщеше на Григориевич. - Не, не като лекар... и не като славянофил, дошъл да защищава... как го каза ти, гълъбче?.. Някаква мисия, нали?.. Добре, мисия. Поставете се в положението на войника, господа... докарали го... заповядали му... И изведнъж хоп: убивай!..