Стефан Дичев - Пътят към София

- И ето, че забравихме да пием! - извика разтревожено Аркадий и занаднича в дълбоките чаени чаши. - На кого да налея?.. Какво, излиза, че само моята е празна... Е хайде, за София!..

- По-скоро да я видим - прибави Карл Густич, който винаги и с всичко беше съгласен. - Клементий - рече той, след като оставиха чашите. - Ти напреди спомена там някакъв си доктор Грин... Разбира се, това не е известният хирург Рандолф Грин?

- Тъкмо той, Папаша.

- Интересно... интересно... Попадали са ми негови статии... Ти си го виждал, предполагам? Как изглежда, възрастен?

- Значително по-млад от вас, Карл Густич. Странен екземпляр. Неприветлив. И той се замеси там в една... история. Но безсъмнено творчески ум. И техник. - Докато го описваше, той живо си представи ниския сплескан англичанин и неговата жабешка уста. Казва: "Е, ще мина и без Буденов!"... Да, няма да го заваря, помисли Климент; ще е избягал.

Гласно рече:

- Последните три месеца аз бях, тъй да се каже, негов асистент.

- Е тогава ти... Наистина интересно!

Григориевич намести очилата си и побърза да се присъедини.

- И аз съм чувал това име. Доктор Грин, да! - Той обичаше сериозните разговори. Ала за свое неудоволствие не можа да продължи, тъй като в същия миг платнището на входа се повдигна и в палатката надникна черничкото дълговато лице на една от дежурните сестри.

- Побързайте - кимна тя на Григориевич вместо поздрав. - В седма палатка.

Изражението на Григориевич моментално стана строго и служебно. Той се сбогува хладно с Климент, прошепна нещо на Карл Густич и с привично широки крачки излезе от палатката.

Ксения също се изправи.

- Колко е часът? - попита тя. - О, три!.. Прощавайте, господа, ще изпусна линейката...

- Но ти в града ли пак? - попита с половин глас Карл Густич и сякаш избягваше да я гледа.

- Да, обещах на Женя! (Женя беше нейна приятелка, старша сестра в лазарета на гвардейска болница). Е, довиждане, господа! Клементий Славич, вярвам, че няма да ни забравите... Много, много ще се радвам! - И тя му задържа ръката.

Той почувствува, че почервенява.

- А вие всъщност защо не останете при нас? - рече закачливо тя, когато тръгна към изхода и се спря там за миг, извърната, висока, усмихната. - Карл Густич, та вие се оплаквахте, че нямате достатъчно лекари... а лекарят ви е дошъл на крака!

И все тъй шеговита, тя махна на мъжете с ръка, повдигна с другата платнището и излезе.

- Я виж ти каква умна мисъл - завъртя глава Бакулин. - Да не се надяваш... от Ксенка. А, Папаша, казвай?

- Да каже той, Аркадий... Кажи, кажи, гълъбче?

Техните погледи и думите на Ксения, които още звучаха, и това, че го викаха, че имаха нужда от него, предрешаваха отговора му.

- Какво очаквате да кажа - усмихна се той. - Ксения Михайловна наистина е права... Ето ме, дошъл съм на крака... Ще ида още сега да доведа брат си от Врачеш. Той може всякаква работа... и да готви, и да пере, и... Утре сутринта сме тук и двамата.

По същото време, когато Климент обещаваше на своите приятели да доведе от Врачеш брат си, Коста пък се запъти да дири него в Орхание. Наистина, тръгването му стана някак непредвидено, но пътят до града беше един-единствен и нямаше опасност да се разминат.

Откак ги бяха освободили и им върнаха вещите, Коста живееше все край псковския полк, сиреч край полка на Мойсенко и Иванушка, с които през оная, първата нощ (когато навън всички ликуваха) той игра на дама и на кости и играта ги сприятели. По-късно той се сдружи още с неколцина от тяхната рота; а ротният фелдфебел Егор Егорович Егоров, човек на правилника и реда, макар че като външен го гледаше намусено изпод рунтавите си вежди, понякога се спираше да чуе какво разказва на момчетата за "оттатък", кимаше замислено или пък се кръстеше.

През този ден следобед Коста беше отишъл да си купи от маркитантките тютюн. Тютюн нямаше, но имаше сакъз и той, като си спомни с болка за своя Славейко, комуто неделен ден на връщане от черква неведнъж беше носил тъкмо такъв подсладен сакъз, купи си сега няколко зрънца и задъвка. Дъвчеше и мислеше за дома. Заплел се бе в тая каша, както във всичко се заплиташе, без да разсъждава много, отведнъж, а ето, че му беше тежко и болно. Какво ли правят там нашите? Кахърят се, как няма да се кахърят... И булката, тя хубаво не ме пускаше... Ех, ех, въздъхна той с копнеж, пресече широкия двор на черквата "Свети Димитър", дето беше влязъл да разгледа скоро поставените кръстове, тръгна надолу към Осеница; и тогава именно видя, че се задава неговият, псковският полк. С музиката напред, със знамето, батальоните се точеха по кривите улици в походна колона, слизаха от Чеканица, дето в снега, между редките церове, бяха разпънати досега палатките им, бързаха надолу към шосето, което съединяваше прохода Арабаконак с града.