Стефан Дичев - Пътят към София

- Ето!.. Гледайте!.. - казваха край него и сочеха офицерите, които влизаха и излизаха от доскорошния каймакамски конак.

- Кого?

- Оня там... С големия калпак... От гренадирския полк, вчера дето го посрещахме.

- Бива си го!

- Ами другия... другия, дето сега влиза... Само какви мустаци има!.. Виждате ли... на рамото. Две звездички...

- Генерал!

- Не е генерал... Майор! - обади, се някой, който явно знаеше. - На генералите пагонът е златен.

Няколко души едновременно попитаха:

- От чисто злато ли?

Сред смеха се чу креслив глас:

- Пък на турците пагоните...

- Стига с тия турци, бе!.. Опазил ни господ... - развикаха се от всички страни.

Като се усмихваше, Климент си проправи път към кирпичените къщи, погледна и встрани, до чешмата, дето беше най-тъмно. Коста го нямаше. Отишъл си е, реши той, но вече не се ядосваше, че бе дошъл да го дири, защото онова, което ставаше край него, беше преобърнало и заситило чувствата му. Излезе из тълпата. Но едва сви в улицата и се натъкна на неколцина шумни и развеселени офицери, все прапоршчици. Единият от тях му беше познат и веднага го задърпа.

- Хайде, докторе... Върви с нас в клуба... Малюкин плаща!.. И музика, брат... Чуваш ли я?.. Замълчете, господа!.. Ах, как ми е зажадняла душицата за музика!..

- Наближава, Альошка... Скоро ще ни засвири и друга музика! - развикаха се един през други приятелите му и: така им беше весело, така се смееха на нещо, станало, преди да срещнат Климент, че те веднага забравиха за него и шумно забързаха към силно осветеното площадче. А той постоя за миг между зидовете с усмивка на устата, останала от тяхната веселост, и му беше приятно, че пак срещаше такива хора и съжаляваше, че не тръгна с тях.

Той стигна главния път, мина моста над Стара река, но щом видя, че се задава някакъв файтон, остро почувствува умора. Колко ли можеше да му вземе до Врачеш? Най-много четвъртак (беше сменил турските си пари с рубли). Само дано е празен! Но когато файтонът приближи, той ядосано видя, че е военен. Отзад, зад войника, седеше възрастен офицер, генерал от гвардията, а до него красива млада жена в светла шуба, с голяма яка, с маншон на ръцете и калпак от скъпа кожа.

Неволно забави крачките си и се извърна да я види по-добре. Беше Ксения Бенецкая. В същия миг и тя го позна.

- Я, Клементий! - извика тя с неприкрита радост и нито капчица смущение, че я вижда по това време в компанията на възрастния генерал. - Спрете, княже... кажете да спре!.. Този е моят приятел, българинът, за когото ви разправях напреди... Но елате по-скоро да ви представя на негово сиятелство - рече тя нетърпеливо, щом файтонът спря.

Генералът се извърна и докторът почувствува върху си неговия благосклонен, малко уморен и разсеян поглед.

Все със същото онова кокетство, което днес в палатката на Карл Густич Климент си бе решил, че е само за него, а сега разбираше, че е въобще за мъжете, Ксения ги представи един на друг. Думите й сякаш казваха на Климент: а ти, любезни, ме смяташе достойна само за своя срамежлив приятел - или пък за себе си... Да, той неведнъж бе чувал името княз Оболенски. Николай Николаевич Оболенски - флигеладютант от свитата на негово императорско величество, командир на първия между полковете, преображенския, наследник на стар род, един от най-знатните в Русия... Ето какво означаваха язвителните слова на Бакулин, че са се сродили с тоя полк и че изобщо Ксения хвърчи вече нависоко.

- Надявам се, няма да ми се сърдите, Клементий Славич! - каза тя. - А аз вече успях да разправя на негово сиятелство вашите премеждия...

- Не, разбира се... Но, струва ми се, не заслужава, Ксения Михайловна... Просто недоразумение, ваше сиятелство! - прибави бързо, донейде смутен, донейде поласкан Климент.

Князът кимна съчувствено и се засмя. Смехът му беше приятен, ласкав, но някак привичен и не извираше от душата.

- Е да, това наистина се казва недоразумение - рече той. - Да ви разстрелят като шпионин, когато тъкмо вие... Началникът на отряда се шегуваше оня ден със Сердюк... Та това сте значи вие! Поздравявам ви с избавлението - прибави Оболенски, като наблегна на последната дума, с което може би загатваше не само за избавлението му от турците, но и от прекалената осторожност на полковник Сердюк. А приятният му, малко небрежен глас сякаш казваше: е да, драго ми беше, видях ви, а сега довиждане, любезни, довиждане!..

Той дори подаде ръка на Климент. Но Ксения избърза.

- Представям си как ще посрещне един такъв разказ негово височество, княже!..