Но първо трябваше да разправи за себе си... И той заразказва, увлече се, отпусна се както някога. Беше развълнуван и така климаше и се усмихваше ласкаво - тъжно като същински руснак, че ако го видеха братята му, които никак не го знаеха такъв, биха казали, че се преструва.
- И какво стана с ордена? - попита Бакулин и му подаде цигара.
- Ордена?.. Остави...
- Как така ще го оставя! Да не е обещавал!..
- Научих, негово превъзходителство ни е представил. Но, приятелю мой! Каква по-голяма награда от това, да бъде свободно отечеството ти!..
Аркадий съчувствено се усмихна. Те вече излизаха из града. Все още тук и там се виждаха разградени дворове и сред тях неваросани къщурки, и деца, и жени, но напред вече се ширеше бялото поле, препречено в дъното от тъмната ивица на някакви възвишения. Вляво, успоредно на разкаляния път, по който идеха и отминаваха разтегнати войнишки колони, се редяха палатки. В единия им край, събрали се накуп, ротните тръбачи се упражняваха и се надсвирваха. Наблизо димяха кухните. А оттатък палатките се виждаха сернисто кафявите карета на взводовете. Те маршируваха и се разгръщаха в снега като на парад и офицери в къси шинели подтичваха край тях.
- Това е преображенският... С тоя полк ние сме вече нещо като роднини. Учудва ли те? Е, питай тогава нашата Ксения.
- Ксения ли?.. Аха!.. Чувай, тя с Олег отдавна ли се раздели?
- Може да се каже, отдавна... Но нали я знаеш! Пишеха си доскоро... Докато ни прикачиха в Плевен към гвардията!
Климент весело се разсмя.
- Е, трябва да се примириш с това, Аркашка. В края на краищата гвардията винаги е имала предимство. Но ти на времето май че беше влюбен в Ксения Михайловна, ако не се лъжа?
- Не го криех като тебе.
- Глупости - изненада се Климент и за миг замълча. - Аз държа на приятелството, драги мой. А, както виждам, ти и сега ревнуваш... Признай, не се скривай!
- Извинявай. Този път не улучи. И изобщо, ако има в някого да съм влюбен... но няма смисъл да приказваме; ти не я познаваш - побърза да отмести разговора Бакулин. - Кажи, споменавал ли е негово превъзходителство пред тебе нещо за похода? Чувах, разправят, ле главнокомандуващият одобрил плана му. За утре се чака от Плевен девети корпус.
- Не, не знам... не знам... Но ако разбираш само какво означава това за мене, Аркадий!
Бакулин замислено гледаше войниците, които се точеха край тях.
- Лошо, Клементий, лошо - каза той.
Климент стреснато се извърна.
- Кое е лошо?
- Погледни ги... О да, всички са в това положение. Няма ботуши... кожуси няма... Да не говоря за продоволствието... Не, не, Клементий Славич, приятелю... Никаква модерна болест не е това, това си е направо интендантска болест. Ако щабните хора, а за тях винаги има... кажи тогава за войниците де! Лошо, братко... И още по-лошо ще стане в планината... Представи си, ти си минал... Ще видиш след малко при нас в болницата... А какво ще бъде, като почнем?..
Бакулин говореше с огорчение и яд към някого и към нещо, което не назоваваше. А колкото повече говореше той, толкова по-ясно ставаше на Климент какво се крие зад ония Гуркови думи за трудностите, които не му излизаха от ума. "Всякакви, всякакви", беше казал началникът на отряда. А дали туй ще означаваха само трудностите по снабдяването на армията?.. Той цял се надигна да огледа веселите, почервенели от студа войници, които вече отминаваха. Хармонистът разтягаше хармониката; запевачът извиваше гласа си и подвикваше. Ала нито един не беше с кожухче, с ушанка или поне с калпак. И вторачеше ли поглед в краката им, Климент виждаше, че всеки трети носи цървули вместо ботуши, или че е увил нозете си с нарязана на ивици аба; както личеше по цвета - трофейна, сиреч от турски шинели. Та аз нали още в София, от пленниците узнах, мислеше настойчиво и разтревожено Климент... Аз знаех, да!.. Ала всъщност той чак сега съзнаваше доколко това е важно.
Някакъв конник ги застигна; изчака да му направят път войниците. Беше офицер, с нахлупена фуражка, с високо дигната яка на шинела, пристегнат, със здрави ботуши и затова Климент по-дълго не задържа погледа си на него. Но когато офицерът избиколи бричката и се поздрави с Бакулин, когато ги изпревари и отмина, нещо в глухия му глас и в очите му, черни, без блясък, които Климент едва видя, му се стори познато. Той неволно се загледа в гърба му и в небрежната уверена стойка, с която офицерът седеше върху седлото.
- Тоя... не е ли един от хората на Сердюк, не е ли Кареев? - попита той.
- Познаваш ли го?
- Имах честта! - Климент искаше да бъде насмешлив, ала корнетът беше оставил незаличими спомени в душата му. Нещо у него все още го озадачаваше, трепкаше неразбираемо. - Струва ми се малко особен - додаде той с други глас.
Читать дальше