Стефан Дичев - Пътят към София

- Глупости! - стресна се той и се начумери. Сякаш се събуждаше от някакъв сън. Изведнъж избухна, надвика ги: - И не я наричайте тая... И изобщо трябва да знаете, че ще се оженя за нея!..

- Ха... ха! Ще оставят те консула, че на теб ще я дадат!.. - изръмжа предизвикателно Слави, но веднага се сети за какво бе споменал синът му, пребледня, приближи го още и като го гледаше отдолу нагоре, попита глухо: - Какво знаят те за братята ти?

- Оня, дъртият, хаджията, срещнал ги е при Богров, като отивали към Балкана... а ние нали разправяме, че за Ихтиман. Направил се, че не ги познава, пък и те се престорили... Затова изглежда не се връщат.

- Ох, по-добре тогаз там да седят, - извика майка му.

- И изобщо нашите съседи знаят - рече с озлобление, което все порастваше, Андреа. - Ай сега го видях онова мекере - отива... Досещате се къде отива!

- Ама тогава... А ти сигурен ли си? Защото...

- От нея знам, тате.

- От дъщеря им?

- От Неда. Тя ме извика да ни предупреди. Тя и преди... за ония сведения, за Сюлейман.

Сега всичко се преобърна; и всичко беше много по-друго, отколкото Андреа го предполагаше. Докато ругаеше и Радоя, и сина му, че и войната, изплашилият се Слави тикаше Андреа да бърза, даваше му пари, викаше на жените да извадят по-скоро топли дрехи и нещо суха храна, увещаваше го да не се бави, да бяга при руснаците, защото, казваше той, знам ги аз османлиите, сърбал съм им попарата... Хайде по-скоро, по-скоро, сине! - повтаряше той и повече се пречкаше, отколкото да помага.

Ще отида, ще се добера някак, за мене лесно, мислеше Андреа, а тя? Какво ще стане с нея?.. Ами ако я принудят за оня?.. Каза ми, че този път вече не се бои... Ще му върне годежа. И тоя път изобщо е друго. Та той, ако е честен човек, след такъв скандал самичък трябва да се откаже, разсъждаваше си младежът, раздвоен между болката си и страха. Той измъкна от скривалището в стаята си своя револвер (от ония, комитетските времена), напълни джебовете си с патрони, а после сложи в торбата с дрехите руския речник на брат си и изтърканото вече томче стихове, с което и сега не му се искаше да се раздели. Да вземе ли карта? Не, беше изучил местностите достатъчно... Да имаше един Недин портрет или някакъв знак от нея! Но щом се сети за Неда, изведнъж всичко, което се бе случило, избликна в душата му, разтърси го пак, обля го. Той се хвърли към прозореца и залепи чело в стъклото. Цялата къща насреща беше в тъмнина. А в стаята си ли е тя или са я затворили долу някъде? Обичай ме... Обичай ме, както аз те обичам! - говореше й той безгласно и все същите думи повтаряше, цял устремен и отдаден на любовта си, докато някой не го докосна до рамото. Той се извърна. Беше майка му.

- Бързай, Андреа... Времето лети, майка... Ох, как всичко... всичко... - Тя не доизрече какво е това всичко, а отпусна глава на рамото му. И той й казваше да не плаче; че скоро ще се върне с Климент и Коста и че тогаз наистина ще започне нов живот за тях... Говореше и не сещаше, че и от неговите очи се стичат сълзи. После я молеше да наглежда Неда и й доверяваше чувствата си, сякаш майка му отдавна бе одобрила неговия избор.

- Бе, какво се бавите вие тука, какво толкова приказвате! - стресна ги гласът на баща му, изправил се незабелязано на прага. - Ама и ти, жена, да го заварят тук ли искаш!..

Думите му я подплашиха. Тя зацелува сина си, запрекръства го. А той, непокорен други път, луда глава и човек, който не признава нищо, както го наричаха, сега прегръщаше и Женда, и сънения Славейко, и баща си, хълцаше като тях, бършеше смутено сълзите си и обладан от тъжни предчувствия, мъчеше се да се усмихва.

- Е, е, ама аз като че отивам на война! - казваше той. - Накарахте ме и аз... Е, прощавай, тате... мамо... прощавайте!..

- Простен бъди, сине - рече баща му, надигна се на пръсти и го целуна по челото. - На добър път, Андреа. Да даде господ пак да се видим... Пък което е било, значи е трябвало да бъде...

Андреа нарами торбата, отвори дворната врата, огледа внимателно площада и излезе. Което е било, значи е трябвало да бъде, повтори си той с ново, непознато чувство на облекчение, я гледай ти, я гледай, това баща ми да го каже!.. Той погледна към тъмния прозорец на Недината стая и сякаш се боеше от самия себе си, бързешком закрачи по оня, същия път, по който някога у тях бе дошъл комитетският му другар Дяко.

По целия път, докато стигне рова, възбудените мисли на Андреа не искаха да се откъснат от току-що преживяното. Той непрестанно си припомняше кое как бе; възкресяваше живо в паметта си сцената при герана: и подробностите, заглушавани от виковете на Радоя и сина му; и смисъла на ожесточението, което сега му се струваше, че разбира напълно. Чак когато се спусна по заснежения бряг в черното заледено дъно на рова и после изпълзя от другата страна с ловкост, каквато не подозираше у себе си, той ненадейно се сети къде отива и какво ще му предстои. И тогава той се спря за миг, изненадан, че най-сетне е тръгнал за там, дето отдавна трябваше да бъде.