Стефан Дичев - Пътят към София

- Кажи ми как можа! - викаше разяреният Слави и тичаше подир сина си от стая в стая, тъй като Андреа, погълнат в своите трескави мисли, не се спираше на едно място, а само обикаляше прозорците, повтаряше някакви закани и току се взираше остро, напрегнато у съседите.

- Кажи ми как можа тъкмо с тая мома да вършиш твоите мръсотии!

- Какво съм вършил? - извърна се внезапно синът му и го погледна, сякаш чак сега разбираше, че говори на него.

Те се бяха спрели в салона - Андреа при прозорците, баща му зад кръглата масичка, дето бе оставил лампата. Светлината й озаряваше неговите настръхнали черни мустаци. Майка му и Женда стояха в сянката до отворената врата.

- Какво си вършил ли! - разгневи се отново Слави. - И на всичкото отгоре имаш сурат... Земпаре!.. Малко ми са разправиите с Радоя, ами и тая сега... Затова си заничал ти, затова заничаш все у тях... А уж такива-онакива... какви бяха... народни отстъпници и там... твоите приказки... Засрами се - фуу!.. Сега сам се оправяй!..

- Сам ще се оправя.

- Я го виж ти... и голям! Чувай, господинчо! Аз тия хора не ги обичам, ама и тия работи, дето ти ги вършиш, още по-малко ги обичам... Търпяхме, търпяхме... пиянства, разправии, дандании... А това вече капак на всичко. Повече не искам да ми срамиш къщата, чуваш ли?

- Чувам!

- Чувам!.. Чу ли го и ти, жено! Гледай що за стока сме извъдили! Женкар! Коцкар!.. Утре да си вземаш торбичката и да те няма в къщата ми!..

Майка му изплака, но Андреа гледаше навън и не я чу... Някакъв мъж излизаше от Задгорски. Бегливата светлина на фенера му смътно го разкриваше. Но Андреа можеше да си представи кой е той. Разбираше къде отива.

- За утре ли, казваш? - обърна се той и същевременно се премести към най-издадения напред прозорец. При това движение той застана срещу лампата и този път се видя, че по лявата му скула и над веждата лицето беше наранено, а единият ревер на палтото скъсан... Той постоя така неподвижен един дълъг миг, сякаш си припомняше за какво говорят, и щом разбра, че баща му отново ще избухне, щом чу пороя на ругатните, примирителна усмивка издължи устните му. Имаше за него наистина нещо неподхождащо, комично в тия гневни изблици на стария. Като го гледаше и слушаше виковете и заплахите му, Андреа неволно си мислеше, че той всъщност истински не му се кара. Възмутен е, разгневен е, обиден, отвратен - най-вече чувството му за чест е засегнато - но нямаше ли донейде насмешка, малко изненада, та дори и похвала в тона, пък и в думите му?.. Не, баща му не знаеше истината. Въпреки всичко той сигурно чувствуваше известно удовлетворение, че неговият Андреа е посрамил щерката на тайния му враг - щерката на важния, надутия, безскрупулния Радой Задгорски!.. О, тате, мислеше си той, като го обгръщаше със снизходителен и разнежен поглед, колко си далече от истината, колко си далече!.. Но да я каже ли тая истина? Няма ли тя да ги смае и да ги настрои към него дори по-враждебно.

- Не - рече той. - Не утре. Още сега ще трябва да се махна.

- Върви по дяволите!.. Ще спиш в кауша и толкоз... Че тъкмо го няма брат ти да те отърва.

- Добре, че го няма - каза Андреа. - И изобщо вие нищо не знаете...

- Охо, достатъчно знаем вече.

- Как можа да посрамиш доброто момиче, Андреа! - изхлипа от дъното майка му.

Откак заминаха, тя не престава да плаче, съжаляваше я Андреа и я гледаше. Мамо, мамо, ако да знаеш какво ще ви кажа сега - какво трябва да ви кажа...

Ала вместо онова, което се канеше да каже, той се чу да изрича с разтреперан глас:

- То е друго, мамо... Не е, което мислиш... Ние се обичаме.

Тя вдигна глава. Взря се в него изненадана. Недоверие или радост имаше в очите й?

- Ами че тя е годена, бе Андреа - промълви с надежда майка му.

- Знам... Но това вече няма значение. Друго има.

- Друго. Чухме го! - намеси се грубо баща му. - Цялата махала го чу!

Андреа се извърна бързо към прозореца. Оня вън го нямаше. Отишъл е... Ето как ставали предателствата! Но предател ли е брат й или изобщо винаги е бил от друг свят? Той искаше да го мрази, трябваше да го презира - и го мразеше, и го презираше, но някак отдалечено, безразлично, без страст. Неприсъща нему умора и тъга владееше всички му мисли.

- Аз наистина ще се махна - разсъждаваше гласно той. - И наистина ще се махна още сега. След час може да е късно; след час сигурно ще дойдат заптии.

- Заптии!.. Тук? За тая работа?!

- Ония са научили за Коста и за Климент, тате... Ще си го изкарат на мен сега.

- Ама ти какво говориш!.. Как научили?.. Отде научили?.. Да не си ти... на тая - развикаха се един през други и баща му, и майка му, и Женда, като го наобиколиха.